Простичката церемония беше приключила. Моргана се подписа като свидетел под брачния договор и отбеляза колко оформен и гладък е собственият й почерк, сравнен с разкривения подпис на Артур и детински несръчните букви, изписани от Гуенхвифар — такова ли беше образованието, което даваха монахините в Гластънбъри? Ланселет също постави подписа си, след него и Гауейн, и крал Борс от Бретан, дошъл като свидетел, след тях Лот, Екториус, крал Пелинор, брат на покойната майка на Гуенхвифар. Със себе си Пелинор водеше една от по-младите си дъщери и сега я подкани да пристъпи напред.
— Това е дъщеря ми — твоя братовчедка, господарке. Моля те да я приемеш сред своите придворни дами.
— Ще се радвам тя да бъде в свитата ми — отвърна усмихнато Гуенхвифар. Моргана помисли, че дъщерята на Пелинор много напомня самата Гуенхвифар — цялата бе златисторозова, макар че не сияеше толкова силно, колкото кралицата. Носеше обикновена ленена рокля, боядисана в шафраненожълто. Жълтият цвят убиваше донякъде меднозлатистите отблясъци в косите й.
— Как те наричат, братовчедке, и на колко си години?
— Името ми е Илейн, господарке, и навърших тринадесет.
Момичето направи дълбок реверанс, толкова дълбок, че се препъна и Ланселет я хвана, за да не падне. Тя се изчерви силно и скри лице зад воала си, Ланселет се усмихна снизходително, а Моргана усети как болезнено я пробожда ревността. Не, той никога нямаше да я погледне, винаги щеше да се заглежда в тези бледозлатисти подобия на ангели; сигурно и той я имаше за дребна и грозна. В този момент цялата нежност, която бе изпитала към Гуенхвифар, бе погълната от гнева — тъй силен, че й се наложи да се извърне, за да го прикрие.
Следващите няколко часа Гуенхвифар прекара, приветствайки кого ли не. Всички крале от близки и далечни краища на Британия се представяха наред със своите съпруги, сестри и дъщери. Когато дойде време да се седне на празничната маса, тя установи, че освен към Моргана и Игрейн трябва да проявява почит и към Флавила, втората майка на Артур, която бе майка и на сър Кай; на кралицата на Северен Уелс, която носеше нейното име, Гуенхвифар, но бе тъмнокоса и с вид на римлянка, както и на половин дузина други. Тя прошепна на Моргана:
— Не знам дали ще успея да запомня дори имената им! Дали да не се обръщам към всички с „милейди“ и да се надявам, че няма да разберат причината?
За миг Моргана сподели прозвучалото в гласа на кралицата чувство за хумор и отвърна също шепнешком:
— Ето едно от предимствата да бъдеш велика кралица, мадам — никой няма да се осмели да попита защо постъпваш така! Каквото и да сториш, ще считат, че постъпваш правилно! Ако пък не са на това мнение, няма да посмеят да го кажат на глас!
Гуенхвифар се засмя тихичко.
— Но ти трябва да ме наричаш по име, Моргана — не просто „мадам“. Когато кажеш „мадам“, и аз се оглеждам за някоя дебела стара матрона — като лейди Флавила или кралицата на крал Пелинор!
Най-сетне тържеството започна. Сега Моргана имаше повече апетит, отколкото на коронясването на Артур. Седеше между Игрейн и Гуенхвифар, и добре си похапваше. Аскетичните нрави на Авалон бе оставила далеч зад себе си. Хапна дори малко месо, но не й хареса, и тъй като на масата нямаше вода, а бирата беше главно за слугите, пи от виното, макар че не го обичаше. Главата и се позамая, макар че напитката не изгаряше като силните овесени питиета, които бяха обичайни за двора в Оркни. Тях тя мразеше и никога не ги опитваше.
След време Кевин излезе напред и започна да свири. Всякакви разговори замряха. Моргана, която не бе чувала добър арфист, откак напусна Авалон, се заслуша и се отдаде на спомени. Внезапно я обзе копнеж по Вивиан. Дори когато вдигна очи и видя Ланселет — които, като най-близък приятел на Артур, седеше най-близо до него, по-близо дори от Гауейн, който бе негов наследник, и се хранеше от неговата чиния — сега в нейните очи той бе само приятел, с когото бе споделяла отдавна отминалите години край Езерото.
„Вивиан е истинската ми майка — не Игрейн. Нея виках, когато раждах…“ Тя сведе глава и примигна, за да скрие напиращите сълзи, които така и не се научи да сдържа.
Музиката замря и тя чу плътния, богат глас на Кевин.
— Сред нас има и други музиканти — казваше той. — Ще пожелае ли лейди Моргана да попее пред тази компания?
„Откъде знае, че копнея да усетя струните на арфата си?“ почуди се Моргана.
— За мен ще е удоволствие, сър. Но не съм докосвала хубава арфа дълги години, свирех на една не много добра в двора на крал Лот.