„Нямаш право да ползваш магията за собствена изгода — за някого другиго да, но не и за себе си. Сега ти се налага да се самоизмамваш“. Моргана знаеше достатъчно много заклинания за любов. Но дали щеше наистина да е от полза за Артур! Наистина така щеше да е по-добре за кралството, повтаряше си тя. Много по-добре бе Ланселет да стане неин любовник, отколкото на съпругата на брат й. Но неумолимата й съвест на жрица знаеше само едно: „Нямаш право. Забранено е да ползваш познанията си, за да подчиниш вселената на собствената си воля“.
Е, добре, но тя все пак щеше да опита. Без друга помощ, освен женския си чар и хитрините, които всяка жена използва, за да привлече един мъж. Каза си ожесточено, че щом Ланселет веднъж я бе пожелал без въздействието на каквато и да било магия, сигурно щеше да го накара да я пожелае пак!
Празненството бе изтощило Гуенхвифар. Бе яла повече, отколкото наистина й се искаше, и въпреки че само бе отпивала по малко от чашата с вино, й беше ужасно горещо. Затова отметна воала й започна да си вее с него. Артур бе говорил с повечето от гостите си и сега бавно наближаваше масата, където седеше тя с придворните си дами. Ето, най-сетне пристигна, а с него и Ланселет, и Гауейн. Жените се размърдаха по пейките, за да направят място, и Артур седна до Гуенхвифар.
— Сега за първи път мога истински да разговарям с теб, съпруго моя.
В отговор Гуенхвифар му протегна ръка.
— Разбирам те добре. Това наистина прилича повече на кралски съвет, отколкото на сватбен пир, господарю и повелителю мой.
Той се разсмя, а в тона му се прокрадна съжаление.
— Целият ми живот се подрежда така. Кралят не остава никога насаме със себе си — добави той усмихнат, като видя червенината, която плъзна по лицето й, — почти не остава сам, жено. Струва ми се, че ще има някои изключения. Законът действително изисква да ни отведат в брачното легло, но това, което ще се случи после, засяга само нас двамата, надявам се.
Тя сведе очи, като разбра, че той е забелязал изчервяването й. Отново изпита срам, съзнавайки, че бе го забравила. Беше наблюдавала Ланселет и мислеше, унесена в сладостни мечти, колко силно желаеше да бяха я венчали с него днес. Каква бе тази проклета съдба, която я направи кралица? Ето, той отново й хвърли онзи жаден поглед и тя вече не смееше да гледа натам. Видя, че и той извръща очи от нея, и в същия момент някаква сянка падна между тях — до нея се бе из правила лейди Моргана; Артур се премести, за да може и тя да седне до тях.
— Ела и седни при нас, сестро. За теб винаги ще има място тук — каза с толкова нежен глас, че Гуенхвифар за миг се зачуди дали не е пийнал малко повече. — Ето, сега, когато празненството поутихна, имаме предвид други забавления може би малко по-буйни от песните на бардовете, макар че и те са доста вълнуващи. Не знаех, че пееш, сестро. Знаех, че си вълшебница, но не и че се музикантка. Нима успя да ни омагьосаш всички?
— Надявам се, не — отвърна със смях Моргана. — Инак не бих посмяла да запея отново — помниш ли старата легенда за онзи бард, който с песента си превърнал злите гиганти в камъни, разположени в кръг, там, където си седят до ден-днешен?
— Не съм чувала никога за тази легенда — намеси се Гуенхвифар, — но в манастира ми разказваха една история за лоши хора, които се присмивали на Христа по пътя към Голгота. Тогава един светец ги превърнал във врани, та вечно да летят по света с присмехулните си крясъци… А знам и една друга легенда, за един светец, който превърнал зли магьосници, докато изпълнявали в кръг своите ритуали в кръг от камъни.
Ланселет проточи лениво:
— Ако имах достатъчно време да се занимавам с философия, вместо да воювам и да обучавам конницата, мисля, че щях да опитам да открия кой е изградил големия каменен кръг и защо.
Моргана се засмя.
— Това е известно на всички в Авалон. Вивиан би могла да ти го каже, ако искаш.
— Само че — отвърна Ланселет, — какво ми гарантира, че думите на жриците и друидите съдържат повече истина, отколкото разказите на набожните монахини на Гуенхвифар? Простете, трябваше да кажа „на кралицата“. Прости ми, Артур, не исках да проявя неуважение към жена ти, но я наричах така, по име, преди години, когато още не беше кралица… — само че Моргана знаеше, че той просто си намери повод да произнесе името й на глас.
Артур се прозя.