— Ти си луд, мили, тук гъмжи от Артурови войници, има поне петдесет конници…
— Това може ли да ни попречи? — прошепна той, а тя отвърна, разтреперана от възбуда:
— Не. Не! И се остави да я събори на земята. Смътно някъде в съзнанието й се въртеше горчива мисъл: „Една принцеса, херцогиня на Корнуол, жрица на Авалон, се търкаля в обора като някоя млекарка, дори без оправданието, което би имало на Белтейнските празненства!“ Но тя я пропъди и се остави без съпротива на ръцете му, които бяха навсякъде по тялото й. „По-добре това, отколкото да разбия сърцето на Артур“. Моргана не разбра доколко тази мисъл бе нейна и доколко — на мъжа, чието тяло бе вплетено в нейното, а ръцете му ставаха толкова страстно настоятелни, че й причиняваха болка; целуваше я диво, отваряйки с гневна сила устата й. Тя усети, че той се опитва да свали роклята й, и се отдръпна, за да му помогне.
Тогава се чуха много гласове, които викаха едновременно, някакъв шум, наподобяващ ударите на чук, чу се уплашен писък, и съвсем наблизо поне дузина души закрещяха един през друг:
— Капитане! Лорд Ланселет! Къде е той? Капитане!
— Мисля, че е тук някъде — един от по-младите войници се затича между редиците навързани коне. Ланселет се хвърли между Моргана и войника, ругаейки ожесточено под нос, докато тя закриваше лице с воала си. После се сви полугола в сламата, за да не я забележат.
— Проклятие! За миг не мога да остана сам…
— О, сър, ела бързо, случи се нещо с един от новите коне! Има една разгонена кобила, два от жребците се сбиха, и мисля, че единият си е счупил крака…
— Дяволите да го вземат! — Ланселет трескаво оправяше дрехите си, после се изправи в целия си ръст. В сравнение с него момчето, което ги прекъсна, изглеждаше направо дребно. — Ще дойда ей сега — в този момент момчето явно забеляза Моргана; тя си помисли ужасено, че може да я разпознае — би било хубав повод за клюки в двора. „Но все пак не е толкова лошо като другото, което не могат да узнаят — че съм родила дете от собствения си брат“.
— Попречих ли, сър? — питаше младият мъж, опитвайки се да надникне зад гърба на Ланселет. Не успяваше да прикрие подсмихването си. Моргана се размисли отчаяно: „Как ли ще се отрази това на неговата репутация? Всъщност за един мъж да бъде изненадан с жена в сеното може би е предимство!“ Ланселет дори не си даде труд да отговори, вместо това така бутна момчето пред себе си, че то почти падна.
— Върви да намериш Кай колкото е възможно по-бързо, хайде, тръгвай. — Той се извърна назад като вихрушка, целуна Моргана, която тъкмо се бе изправила на крака, залитайки, и промърмори:
— Богове! От всички проклетии точно това ли… — той отново я притисна силно към себе си, пръстите му се вкопчиха жадно в тялото й, целувката му бе толкова настоятелна, че остави пламтящ отпечатък на лицето й. — Богове. Довечера — закълни се! Закълни се!
Моргана не можеше да каже нито дума. Само кимна, зашеметена, замаяна, а цялото й тяло се гърчеше в копнеж по неосъщественото щастие, докато гледаше как Ланселет се отдалечава тичешком. След минута — две към нея почтително се приближи някакъв млад мъж и се поклони, а през цялото време войници тичаха напред-назад, докато отдалеч долиташе ужасния, почти човешки вопъл на умиращото животно.
— Лейди Моргана? Името ми е Грифлет. Лорд Ланселет ме изпрати да те съпроводя до павилионите. Каза, че те довел тук да ти покаже коня, който обучава за краля, но ти си се подхлъзнала и си паднала в сеното. Тъкмо опитвал да разбере дали си се наранила, когато настана суматохата с коня на крал Пелинор. Моли те да го извиниш и да се върнеш в замъка…
Е, мислеше си Моргана, това поне обяснява смачканата й рокля с петна от трева по нея и сламките в косите и по воала й. Нямаше да се наложи да се появи пред майка си и Гуенхвифар като онази жена от библията, заловена в прелюбодеяние. Младият Грифлет й подаде ръка, тя се облегна тежко на нея и каза:
— Мисля, че съм си навехнала глезена.
Куцаше по целия път до замъка. Ако бе паднала лошо и се бе наранила, това би обяснило външния й вид. Част от нея се радваше на съобразителността на Ланселет, но нещо дълбоко в душата й надаваше отчаян вопъл той да я признае за своя любима и да й даде закрилата си.