Артур бе отишъл заедно с Кай до конюшните, смутен от неприятностите с конете. Моргана остави Гуенхвифар да се суети около нея, Игрейн да праща слугите за студена вода и парчета ленено платно за превръзка, а след, това прие да седне до Игрейн, на сянка, докато конете и конниците най-сетне заизлизаха от конюшните, за да покажат уменията си. Артур каза няколко думи за новия легион на Керлиън, който щял да възроди старата слава на Рим и да спаси страната. Осиновителят му Екториус цял сияеше. След това напред излязоха дузина конници, и започнаха да показват какво ново са научили — да спират коне, препускащи в пълен галоп, да ги изправят на задните им крака, да завиват, да се приближават плътно един до друг.
— След като види това — заяви гордо Артур — никой не би могъл вече да твърди, че конете са годни само да теглят каруци! — Той се усмихна на Гуенхвифар. — Харесват ли ти моите рицари, милейди? Уподобил съм ги на старите римски „еквити“ — благородници, които са имали средства да отиват на бой със собствени коне и снаряжение.
— Кай язди като кентавър — обърна се Игрейн към Екториус и старият човек се усмихна щастливо. — Артур, ти постъпи много разумно като разреши на Кай да язди един от най-добрите ти коне.
— Кай е много смел войн и прекалено скъп за мен като приятел, за да го оставя вехне у дома — отвърна Артур решително.
Гуенхвифар попита:
— Той не ти ли е брат по силата на осиновяването?
— Така е. Раниха го още в първата му битка и след това все се боеше, че ще остане завинаги у дома с жените — каза Артур. — Ужасна съдба за роден войн. Но на кон се бие наравно с най-добрите.
— Вижте — възкликна Игрейн. — Легионът помете всички мишени — никога не съм виждала такава езда!
— Не мога да си представя войска, която би устояла на такава атака — намеси се крал Пелинор. — Жалко, че Утър Пендрагон не доживя да види това, момчето ми — прости ми, кралю мой!
Артур каза с топлота:
— Приятелите на моя баща могат да ме наричат както желаят, скъпи Пелинор! Но главната заслуга е на моя приятел, който е и капитан на конницата — Ланселет!
Гахерис, един от по-младите синове на Моргоуз, се поклони пред Артур.
— Господарю, позволяваш ли ми да отида при конюшните, за да видя как разседлават конете? — Гахерис беше умно, жизнерадостно момче на около четиринадесет години.
— Разрешавам — отвърна Артур. — Кога ще го пуснеш да се присъедини към Гауейн и Агравейн в моята свита, лельо?
— Може би още тази година, ако братята му се съгласят да го учат на бой изкуство и да го държат винаги близо до себе си — отвърна Моргоуз, после повиши глас: — Не! Ти не, Гарет! — и се опита да хване пухкавото шестгодишно момченце. — Върни го тук, Гахерис!
Артур се разсмя и разпери ръце.
— Не се тревожи — конюшните привличат момчетата, както кучето — бълхите. Разказваха ми как съм яздил бойния кон на баща си, когато съм бил едва шестгодишен. Аз самият не помня — това се е случило малко преди да ме пратят за отглеждане при Екториус.
Внезапно Моргана потръпна, защото си спомни малкото русо момче, което лежеше неподвижно като мъртво, а после и някаква сянка, която бе видяла в купа с вода — не, не можеше да си припомни нищо повече.
— Боли ли те много глезена, сестро? — запита угрижено Гуенхвифар. — Облегни се на мен…
— Гауейн ще се погрижи за него — продължаваше Артур. — Винаги съм считал, че него най го бива да обучава млади рицари.
— Повече от лорд Ланселет ли? — попита Гуенхвифар.
Моргана си каза: „Ето, и тя само търси повод да произнесе името му. Но той желаеше мен, и то съвсем неотдавна, и довечера всичко ще се свърши… да, по-добре, отколкото да разбият сърцето на Артур. Ако трябва, ще кажа на Гуенхвифар“.
Артур каза:
— Ланселет ли? Той е най-добрият ездач сред нас, макар и прекалено безразсъден по моя преценка. Момчетата го обожават, разбира се — ето, виж малкия Гарет, лельо, вече се мъкне по петите му като кученце. Готови са да извършат какво ли не, само за да заслужат една добра дума от него. Но не го бива толкова да учи момчетата на основните неща, както прави Гауейн — прекалено е блестят и обича да се изтъква. Гауейн им показва нещата спокойно и бавничко, кара ги да се учат стъпка по стъпка на това изкуство, затова неговите ученици не рискуват да пострадат поради собствената си небрежност. Гауейн е и най-доорият учител по фехтовка. Я виж, това е конят, който Ланселет обучаваше за мен — той се прекъсна и избухна в смях, а Игрейн каза:
— Виж го ти малкото дяволче!
Защото Гарет бе успял да увисне на седлото като маймунка и Ланселет, разсмян, го повдигаше, за да го сложи пред себе си. След това подкара коня в галоп, препускайки право нагоре по хълма към покритата с балдахин трибуна, където седяха кралят и неговите близки. Наближаваха, без да намаляват главоломната бързина, та дори Артур си пое рязко дъх, а Игрейн отстъпи назад с побеляло лице. Ланселет дръпна рязко юздите, конят се изправи на задните си крака и направи пирует.