— Тя… тя не е Богинята, а просто някакво момиче. И е много уплашена. — И изведнъж изплю камъчето: — Моргана, нима не знаеш, че аз още…
Моргана усети, че няма да понесе това, което той се канеше да каже.
— Не! — прекъсна го тя грубо и вдигна ръка в жест, заповядващ мълчание. — Артур, не забравяй поне това, че за нея ти винаги ще бъдеш Бог. Иди при нея като Рогатия Бог на горите…
Артур се прекръсти и потръпна. После прошепна:
— Да ми прости Бог — ето го наказанието… — и замълча. Двамата стояха, загледани един в друг, неспособни да говорят. Накрая той каза:
— Моргана, знам, че нямам право да искам това от теб, но ще ме целунеш ли?
— Братко — тя застана на пръсти и го целуна по челото. След това го благослови със знака на Богинята. — Бъди благословен — прошепна тя. — А сега върви, Артур, върви при своята невеста. Обещавам ти, обещавам в името на Богинята, всичко ще бъде наред. Кълна се.
Той преглътна — тя видя как се раздвижиха мускулите на гърлото му. След това откъсна с усилие очи от нея и промълви:
— Бог да те благослови, сестро.
Вратата се затвори след него.
Моргана се отпусна на един стол и остана така неподвижна, загледана в спящия Ланселет, измъчвана от образите, които се въртяха в съзнанието й. Ето лицето на Ланселет, който й се усмихва, облян от слънчевата светлина на Тор. Гуенхвифар, вир-вода, с подгизнали фусти, вкопчена в ръката на Ланселет. Рогатият Бог, с лице, боядисано с кръвта на елена, отмята завесата от входа на пещерата. Устните на Ланселет, търсещи трескаво гърдите й — нима това се бе случило само преди няколко часа?
— Поне — измърмори тя яростно — няма да прекара първата брачна нощ на Артур, мечтаейки за Гуенхвифар.
Седна на ръба на леглото и внимателно притисна тялото си до тялото на ранения мъж. Лежа дълго мълчалива, дори без да плаче, потънала в отчаяние, толкова дълбоко, че не можеше да се излее в сълзи. Тази нощ Моргана не затвори очи. Бореше се с ясновидското си умение, бореше се срещу връхлитащите я сънища, отчаяно търсеше мълчание и нямото отсъствие на всякаква мисъл, което бе учила да постига в Авалон.
А в една друга стая, в най-отдалеченото крило на замъка, Гуенхвифар също лежеше будна и гледаше с виновна нежност спящия Артур. Русите му коси сияеш на лунната светлина, гърдите му се повдигаха равномерно от спокойното му дишане. Сълзи се стичаха бавно по бузите на Гуенхвифар.
„Толкова много искам да го обикна“, мислеше тя, а после започна да се моли:
— О, Боже и света Дева Марийо, помогнете ми да го обичам така, както съм длъжна, защото той е мой крал и повелител, и е толкова добър. Той заслужава някой, който да го обича с по-голяма любов от тази, която аз мога да му дам.
Около нея диханието на нощта навяваше тъга и отчаяние.
„Защо“, чудеше се Гуенхвифар, „защо съм тъжна? Артур е щастлив и няма за какво да ме укорява. Откъде идва тази скръб, с която е напоен дори самият въздух около нас?“
7
Един ден в края на лятото кралица Гуенхвифар седеше с няколко от придворните си дами в голямата зала на Керлиън. Следобедът беше много горещ; повечето дами по-скоро се преструваха, че предат или разчепкват последната пролетна вълна, за да я приготвят за предене. Но вретената се въртяха лениво и дори кралицата, която бе най-сръчна от всички с иглата, бе спряла да реди бодове по красивата покривка за олтар, с която смяташе да зарадва епископа.
Моргана остави настрани разчепканата вълна и въздъхна. По това време на годината винаги страдаше от носталгия. Изпълваше я копнеж по мъглите, които пропълзяваха от морето по скалите около Тинтагел… За последен път ги беше виждала като малко дете.
Артур и воините му, заедно с Керлиънския легион, бяха потеглили към южния бряг, за да проверят новото укрепление, изградено от тези саксонски войски, с които бяха сключили мирен договор. Това лято не бе донесло вражеско нападение и всички се надяваха, че саксонците, като изключим тези, които живееха мирно в Кент съгласно сключения с Артур договор, са се отказали от мисълта да завладеят Британия. Двегодишните сражения с Артуровата конница бяха свели битките със саксонците до обикновено лятно упражнение по военно дело; но все пак Артур бе решил да използва сегашното спокойно лято, за да укрепи защитата на бреговете.
— Пак ожаднях — каза Илейн, дъщерята на Пелинор. — Господарке, разрешаваш ли ми да поръчам да донесат още кани с вода?
— Извикай Кай, той ще се погрижи — каза Гуенхвифар.
Моргана си помисли: „Колко много порасна — от уплашено, притеснено дете се превърна наистина в кралица.“