— Това го казваш ти, когото наричат Ланселет от Езерото? — въпросът бе зададен с тих глас и Ланселет се обърна с лице към нея. После каза:
— Понякога всичко, свързано с Езерото, ми се струва недействително — не е ли така и с теб, братовчедке?
Тя отвърна:
— Така е, но понякога ме мъчи носталгия по Авалон…
— Да, и мен, също братовчедке — каза той. Нито веднъж от сватбената нощ на Артур досега той не бе намеквал с дума или поглед, че някога е чувствал към нея нещо повече от обикновена привързаност към приятелка от детинство осиновена сестра. Моргана си мислеше, че отдавна е свикнала с тази болка, но отново я прониза, докато прекрасните му тъмни очи срещнаха нейните, изпълнени със съчувствие.
„Рано или късно сигурно ще стане така, както каза Балан — и двамата свободни — сестрата на краля и най-добрият му приятел…“
Артур казваше:
— И все пак твърдя, че саксонците ще бъдат окончателно прогонени — не се смейте, като че ли говоря за нещо съвсем невероятно! Това може да стане, и то сега! Струва ми се, че и те го знаят. Тогава ще си построя замък, в който за пиршества ще бъде достатъчно голяма за тази маса. Дори съм избрал мястото, където ще издигна замъка — на един хълм, където сега има укрепление още отпреди римско време. От този хълм се вижда Езерото, а наблизо е и островното кралство на баща ти, Гуенхвифар. Нали знаеш мястото — там, където реката се влива в езерото…
— Знам го — отвърна тя. — Когато бях малка, отидох там да бера ягоди. Имаше стар, запуснат кладенец, и наблизо намерихме стрели на елфи. Древният народ, който живее из варовиковите скали, ги беше оставил.
„Странно“, помисли си Гуенхвифар, „спомням си, че имаше време, когато не се боях да излизам под открито небе и изобщо не ме интересуваше дали наблизо има някакви сигурни укрепления или оградени места“. А сега, щом излезеше извън стените и прилошаваше и й се виеше свят, ако не можеше да ги види и докосне. Понякога й се случваше стомахът й да се свие на топка от страх дори когато прекосяхте двора на крепостта, та и се налагаше да избърза към закрилата, която й даваха стените на замъка.
— Това място е лесно за укрепяване — каза Артур, — въпреки че се надявам, като привършим със саксонците, на острова ни да настъпи мир и спокойствие.
— Що за желание у един воин, братко — каза Кай. — Ако настъпи мир, какво ще правиш тогава?
— Ще повикам барда Кевин и ще му поръчам да съчини нови песни; ще имам време сам да обяздвам конете си и да ги яздя просто за удоволствие — отвърна Артур. — Искам аз и моите приятели да отгледаме синовете си, без да се налага да поставяме мечове в детските им ръчички, още преди да са възмъжали! Не искам да се боя, че ще ги осакатят или убият още като деца! Кай — не би ли предпочел да те бяха пратили за първи път в бой, когато си бил вече достатъчно пораснал, та да умееш да се защитаваш? Понякога чувствам вина, че пратиха теб, защото Екториус пазеше мен — сина на Утър! — той загледа с обич и загриженост осиновения си брат, а Кай му се усмихна в отговор.
— Освен това — обади се Ланселет — можем да поддържаме бойните си умения като организираме игри, както са правели древните, и да коронясваме победителя с лавров венец — какво е лавър, Артур? Намира ли се по нашите острови? Или расте само в страната на Ахил и Александър?
— На този въпрос може да ти отговори Мерлин — намеси се Моргана, като видя, че Артур е затруднен. — Аз също не знам, но с лавър или не, имаме достатъчно растения, с чиито клонки да увенчаем победителите в тези игри.
— Ще даваме награди и на арфистите — продължи Ланселет — Пей, Моргана.
— Да, по-добре да ви попея сега — каза Моргана, — защото все си мисля, че когато организирате тези игри, няма да разрешавате на жени да пеят.
Тя взе арфата и запя. Седеше почти на същото място, като онзи следобед, когато видя кръв по огнището… Щеше ли това наистина да се случи, или беше игра на въображението й? Защо трябваше да мисли, че все още не е изгубила пророческата си дарба? Сега вече не й се удаваше да поглежда в бъдещето, освен по време на тези нежелани трансове…
Тя пееше стара, тъжна песен, която бе чувала някога в Тинтагел. Пееше за скръбта на една рибарска жела, изпратила лодките в открито море. Знаеше, че е приковала вниманието на всички с гласа си, и затова в притихналата зала продължи да пее стари песни от островите; някои от тях бе чувала и в двора на Лот; легендата за жената с тюленова опашка, излязла на брега, за да намери смъртен любим, в които се пееше за самотни овчарки, песни, които се пееха на седенки, при предене и чепкане на лен. Дори когато гласът й отслабна от изтощение, искаха да пее още, но тя вдигна ръка: