— Никога не съм очаквал от теб да говориш зле за моя братовчед, защото е незаконороден — каза Артур. — Пък и той не е някакво копеле, а плод на Великия брачен ритуал…
— Езически разврат! Ако бях на мястото на крал Бан, щях да прочистя кралството си от подобни магьоснически мръсотии — а същото би трябвало да сториш и ти!
Артур се повъртя неловко, търсейки си място под завивката.
— Бих наскърбил дълбоко Ланселет, ако прогоня майка му от кралството. Освен това съм се клел да зачитам Авалон — клел съм се в меча, който ми дадоха, когато приех короната.
Гуенхвифар обърна очи към големия меч Екскалибур, който висеше в магическата си ножница над кралското ложе. Ножницата бе покрита с мистични символи, които грееха със слаба сребриста светлина и сякаш й се присмиваха. Тя загаси светлината и легна до Артур с думите:
— Господ Исус Христос ще те пази по-добре от всякакви такива зли магии. Не си имал вземане-даване с техните ужасни богини и вълшебствата им, преди да станеш крал, нали? Чувала съм, че такива неща са се правели по времето на Утър, но сега живеем в християнска страна!
Артур отново се повъртя и отвърна:
— В тази страна има разни народи — например народа на Древните, които са живели много преди да дойдат римляните, и ние не можем да им отнемем техните божества. А това, което се е случило, преди да бъда коронясан, не те засяга, моя Гуенхвифар.
— Човек не може да служи на двама господари — каза Гуенхвифар, учудена от собствената си смелост. — Бих предпочела да си само християнски крал, господарю.
— Длъжен съм да бъда крал на целия народ — отвърна Артур, — а не само на тези, които се кланят на Христос.
— Струва ми се — продължи Гуенхвифар, — че не саксонците, а езичниците изобщо трябва да ти бъдат врагове. Един християнски крал трябва да воюва само срещу тези, които не почитат Христа.
Артур се позасмя смутено, като чу думите й.
— Сега вече говориш като епископ Патрициус. Той би предпочел да покръстим саксонците, отколкото да ги изтребваме, и да живеем в мир с тях. Що се отнася до мен, аз се присъединявам към свещениците, които живели на времето по нашите земи. Знаеш ли какво казали те, когато им предложили да пратят мисионери при саксонците? Чувала ли си, Гуенхвифар?
— Не, никога…
— Отвърнали, че няма да пратят мисионери, защото не искат да ги срещат в мир дори пред Божия трон. — Артур се разсмя, но Гуенхвифар дори не се усмихна, и след време той въздъхна.
— Все пак помисли за това, което ти казах, Гуенхвифар. Бракът ми се струва възможно най-добрият — сестра ми и приятелят ми. Тогава той наистина ще ми бъде брат, а синовете му — мои наследници…
Ръцете му я обвиха в мрака и той добави:
— Но сега трябва да се опитаме да сторим тъй, че да не търсим други наследници, любов моя, освен тези, с които ти ще ме дариш.
— Дано даде Бог — прошепна Гуенхвифар, плъзвайки се в прегръдките му. Опита се да изтрие от съзнанието си всичко друго, освен Артур, който беше тук, до нея.
След като провери дали останалите придворни дами са в леглата си, Моргана все още не беше си легнала. Измъчваше я безпокойство, докато стоеше права до прозореца. Илейн, с която спеше в едно легло, промърмори:
— Хайде, Моргана, лягай си; късно е и сигурно си уморена.
Моргана поклати глава.
— Луната е в кръвта ми тази нощ — не мога да заспя.
Не искаше да легне и да затвори очи; дори виденията да не я връхлитаха, въображението й щеше да я измъчи достатъчно. Навсякъде около нея новопристигналите мъже любеха жените си — също като по Белтейн на Авалон, помисли си тя с крива усмивка. Сигурно и неженените бяха успели да си намерят жени за през нощта. Всеки — от краля и кралицата до конярите — прекарваше тази нощ в любов, всеки, освен девиците на кралицата. Наистина Гуенхвифар считаше съхраняването на девствеността им за свой дълг, както бе казал Балан. „Мен също ме охраняват наравно с девствениците“.
Ланселет, на сватбата на Артур… но и този път не се случи нищо, макар и не по тяхна вина. „Пък и Ланселет прави всичко възможно да прекарва повечето време извън двора, несъмнено за да си спести гледката на Гуенхвифар в прегръдките на Артур. Но той е тук сега…“ И също като нея беше сам през тази нощ, сред войници и коняри, и сигурно сънуваше своята кралица — единствената жена в кралството, която не би могъл да има. Защото всяка друга жена в двора на Артур, била тя омъжена или девойка, би го приела в прегръдките си със същата готовност, с което би го сторила Моргана. Ако не беше този лош късмет на сватбата на Артур, той щеше да бъде неин; а защото бе почтен, ако бе забременяла, да се ожени за нея.