„Наистина, не е много вероятно да забременея след раждането на Гуидиън… но никой не ме кара да му казвам за това. И бих могла да го направя щастлив, дори ако не му родя син. Имаше време, когато той наистина ме желаеше, но това беше преди да срещне Гуенхвифар… все пак, дори след това, ако не беше тази злополука, щях да го накарам да го забрави в моите прегръдки…
Не съм чак толкова непривлекателна — вечерта, докато пеех, много рицари ме гледаха с желание.
Мога да накарам Ланселет да ме пожелае…“
Илейн каза нетърпеливо:
— Няма ли най-сетне да си легнеш, Моргана?
— Още не… Мисля малко да се поразходя на чист въздух — заяви Моргана, макар че подобно нещо бе изрично забранено на придворните дами и Илейн трепна с тази плахост, присъща на повечето жени, която дразнеше Моргана. Замисли се дали Илейн не го е прихванала от Гуенхвифар също като треска, или пък не беше станало мода, също както носенето на воали.
— Нима не те е страх — с толкова много мъже наоколо?
Моргана се разсмя.
— Не ти ли минава през ума, че може да ми е омръзнало да спя сама? — веднага забеляза, че шегата й е засегнала Илейн и добави по-меко:
— Нали съм сестра на краля. Никой не би се осмелил да ме докосне против волята ми. А и за толкова изкусителна ли ме имаш, че някой да не може да устои? Да, двадесет и шест години съм, а не крехка девица като теб, Илейн.
Моргана си легна до Илейн, без да се съблича. Както се беше опасявала, въображението й — или може би това беше все още ясновидство? — изпълни мрака пред очите й с видения. Артур и Гуенхвифар, мъже и жени из целия замък, слети в любов или просто в порив на плътта…
Сам ли беше Ланселет? Спомени, по-силни от обикновено въображение, нахлуха в мислите й, и тя започна отново да преживява онзи ден на Тор, целувките на Ланселет, които пробудиха за първи път жената в нея с усещане, по-остро от нож; горчивината на съжалението, че тя е дала обет. А и после, когато Артур се ожени за Гуенхвифар, той едва не разкъса дрехите й, за да я вземе на сеното в конюшнята — и тогава я бе пожелал…
Сега, с невероятна яснота, пред нея застана Ланселет. Разхождаше се из двора сам. Мъка и празнота бяха изписани на лицето му… „Не съм ползвала дарбата си или заклинание за егоистични цели — това видение ме връхлетя, без да искам…“
Тя се размърда безшумно, движейки се много внимателно, за да не събуди младото момиче. Измъкна се от ръката на Илейн, която я беше прегърнала, и слезе от леглото. Беше събула само обувките си. Наведе се да се обуе и излезе тихичко от стаята. Движеше се беззвучно, като привидение, дошло от Авалон.
„Ако се окаже, че е било просто сън, игра на въображението ми, ако той не е там, просто ще се поразходя на лунна светлина, за да се успокоя, защото съм трескава, и след това ще се върна, за да си легна.“
Но образът на Ланселет не излизаше от съзнанието й, и тя беше убедена, че той е там и не може да спи също като нея.
И в неговите жили течеше кралската кръв на Авалон… „слънцето пулсира и в неговата кръв“ Моргана, промъквайки се тиха покрай задрямалия страж на вратата, хвърли поглед към небето. Луната беше в първата си четвърт и заливаше със светлина настилката от каменни плочи пред конюшните. „Не, не е тук; трябва да заобиколя отстрани…“
За миг Моргана си каза: „Не, не е тук, не е било видение, сънувала съм. Било е игра на въображението ми.“ Почти беше тръгнала обратно, за да си легне, изпълнена със срам; ами ако я срещнеше стражата? Всички щяха да разберат, че сестрата на краля се измъква нощем от замъка, когато почтените хора спят, сигурно за да развратничи…
— Кой е? Спри и кажи кой си!
Беше гласът на Ланселет — тих, но рязък. Изведнъж, въпреки екзалтацията си, Моргана изпита страх. Дарбата й не беше я подвела, но какво да прави сега? Ланселет беше сложил ръка на меча си; силуетът му се очертаваше — много висок и слаб — в нощните сенки.
— Моргана — прошепна тя и видя как ръката му се отпуска.
— Ти ли си, братовчедке?
Тя излезе от сянката и мрачното му, тревожно лице омекна, когато я видя.
— Какво правиш тук толкова късно? Мен ли търсиш — да не би вътре да е станало нещо? Артур — кралицата…
„Дори сега мисли само за кралицата“ каза си Моргана и почувства иглички в пръстите и по прасците си — беше гневна, но и възбудена. Каза:
— Не, всичко е наред, поне доколкото аз знам. Тайните на кралската спалня не са мое достояние.
Той се изчерви — в мрака лицето му стана малко по-тъмно — и извърна лице, Моргана продължи:
— Не можах да заспя… защо ме разпитваш какво търся тук, след като ти самият не си си в леглото? Да не би Артур да те е направил нощен пазач?