Почувства, че Ланселет се усмихва.
— Не, нито мен, нито теб. Всички наоколо спяха, а аз бях неспокоен — сигурно луната вълнува кръвта ми.
Тя бе казала същото на Илейн и това й се стори добра поличба — знак, че мислите на двамата са в хармония и че единият реагира на мисловния повик на другия — също като арфа, чиито струни вибрират беззвучно, когато друга арфа засвири.
Ланселет продължи да говори тихо в мрака, застанал до нея.
— Неспокоен съм през тези нощи — все си спомням нощите по време на похода…
— И ти се иска отново да тръгнеш на бой, както на повечето мъже?
Той въздъхна.
— Не. Макар че сигурно е недостойно за един воин непрекъснато да бленува.
— Не мисля, че е недостойно — каза меко Моргана. — За какво воювате, ако не за да установите мир между хората? Ако войникът обича прекалено много занаята си, той се превръща в обикновено оръдие за убиване. Какво друго е довело римляните на нашите мирни острови, ако не жаждата за завоевания и битки заради удоволствието от тях?
Ланселет се усмихна.
— Баща ти е един от тези римляни, Моргана, а също и моят.
— Помисли все пак за миролюбивите племена, които не искали нищо друго, освен да ги оставят да прибират ечемичената реколта и да се молят на Богинята в мир. Аз съм от народа на моята майка — и на твоята.
— Да, но прочутите герои на древността, за които говорихме преди — Ахил и Александър — всички те считали войната и битките за единственото достойно занимание за един мъж. А дори на нашите острови мъжете вече мислят на първо място за битки, а за мира — като за почивка между сражения, когато могат да навестят жените си. — Той въздъхна отново. — Тежки мисли са това — нищо чудно, че сънят бяга от нас, Моргана. Тази нощ бих дал всички оръжия, които са били изковани някога, и всички песни, в които се възпяват подвизите на Ахил и Александър за една ябълка от градините на Авалон…
Той извърна глава. Моргана плъзна ръката си в неговата.
— Аз също, братовчеде.
— Не зная защо ме мъчи носталгия по Авалон — не съм живял там дълго — каза замислено Ланселет. — И все пак мисля, че това е най-красивото място на земята — ако наистина се намира на земята. Сигурно магията на старите друиди го е отделила от нашия свят, защото е прекалено прекрасен за нас, несъвършените хора — затова трябва да остане като сън за Рая — непостижим… — Той се прекъсна и се позасмя. — Надали изповедникът ми би одобрил тези думи!
Моргана се разсмя тихичко:
— Да не би да си станал християнин, Ланс?
— Опасявам се, че не съм достатъчно добър християнин — отвърна той. — Въпреки това, тяхната вяра ми се струва толкова простичка и добра, че бих искал да мога да повярвам и аз — нали казват: вярвай в това, което не си видял, признай това, което не познаваш — това ми се струва по-добродетелно от вяра единствено в неща, които си видял. Дори Исус, казват, когато възкръснал, укорил някакъв човек, който искал да постави пръст в раните Христови, за да се убеди, че не вижда призрак — казал му, че са благословени тези, които вярват, без да виждат.
— Но ние ще възкръсваме отново — промълви много тихо Моргана — отново, и отново, и отново. Ние не идваме само веднъж, за да напуснем завинаги земята и да отидем в Рая или Ада. Живеем отново и отново, докато станем равни на Боговете.
Той сведе глава. Сега, когато очите й привикнаха към слабата лунна светлина, можеше да го вижда по-ясно. Виждаше фината линия на слепоочието му, която се извиваше навътре към окото, дългата, елегантна линия на тясната челюст, умната мекота на веждите и падналите над тях къдрици. Красотата му отново накара сърцето й да се свие от болка, Ланселет поде:
— Бях забравил, че си посветена жрица и имаш своя вяра…
Ръцете им бяха все още една в друга. Тя почувства как неговата помръдва в нейната и веднага я пусна.
— Понякога и аз не знам в какво вярвам. Може би прекалено дълго не съм била на Авалон.
— Аз също не знам в какво да вярвам — отвърна той, — но съм виждал как умират толкова много мъже, жени и малки деца през тази безкрайно дълга война — струва ми се, че се сражавам непрестанно от мига, в който станах достатъчно висок, за да мога да държа меч. Когато виждам как хората умират, започвам да мисля, че вярата е просто илюзия, и че истината е една — умираме, както умират животните, и не се връщаме никога вече — също като окосената трева или ланшният сняг.
— Но нали и те се връщат — прошепна Моргана.
— Наистина ли? Или тъкмо в това се състои илюзията? — В гласа му имаше горчивина. — Мисля си, че може би нищо няма смисъл и значение — че това, което се говори за богове и богини, не е нищо повече от приказки, измислени, за да успокояват децата. О, Господи, Моргана, защо разговаряме за такива неща? Ти би трябвало да отидеш да си починеш, братовчедке, а и аз също…