„Нека стане тъй, както желае Богинята, мъжът да се слее с жената…“
— Сетих се — прошепна тя и го хвана за ръка. Заобиколиха конюшните и ковачницата по една пътека, която водеше към овощната градина. Тревата там беше гъста и мека. Понякога жените прекарваха тук топлите следобеди.
Ланселет простря наметалото си върху тревата. Наоколо се носеше почти неуловим аромат на зелени ябълки и сено и Моргана помисли „Почти като на Авалон“. Той улови мисълта й и я произнесе на глас:
— Открихме тази нощ едно кътче от Авалон за нас двамата — а после я притегли да легне до него. Свали й воала, като не спираше да гали косата й, но вече не беше припрян, прегръдката му беше нежна. От време на време се навеждаше към нея, за да я целуне леко по челото или по бузата.
— Тревата е суха — не е паднала роса. Нищо чудно да завали още преди зазоряване — прошепна той, галейки раменете и малките й ръце. Тя чувстваше ръката му, загрубяла от дръжката на меча, мазолеста и твърда, толкова твърда, че тя стреснато си припомни възрастта му — той беше цели четири години по-млад от нея. Беше чувала историята на неговото раждане — Вивиан забременяла с него, когато била убедена, че отдавна е минала възрастта, когато може да роди. Дългите му пръсти обхващаха цялата й мъничка ръка, която се скриваше в неговата. Той си играеше с пръстите й, с пръстените по тях, после бавно плъзна ръка към деколтето на роклята й и започна да развързва връзките, които я придържаха отпред. Моргана беше замаяна, разтърсена от страст, която я обземаше, както приливна вълна залива морския бряг. Остави се да потъне, удавена от пороя целувки, с който той я засипваше. Шепнеше й нещо, която тя не можеше да разбере, но не го и попита какво е казал — думите вече не я интересуваха.
Наложи се той да й помогне да свали роклята си. Роклите, които носеха придворните дами, бяха с много по-сложна кройка от простите роби, които носеше като жрица. Почувства се несръчна, тромава. Щеше ли да му се хареса? Стори й се, че гърдите й са прекалено меки и отпуснати — такива бяха станали след раждането на Гуидиън; припомни си какви бяха, когато той ги докосна за първи път — малки и твърди.
Но той нищо не забелязваше, продължаваше да ги гали, вземайки зърната между пръстите, а после между устните си. Моргана вече беше напълно неспособна да мисли — за нея на света не съществуваше нищо друго, освен ръцете му върху тялото й, и нейните собствени пулсиращи пръсти, които опознаваха неговото тяло — гладката кожа на раменете, гърба, копринената мекота на космите по тялото му. Тя винаги бе смятала, че космите на мъжките гърди са твърди и груби, но при него не бе така. Космите по гърдите му бяха меки като нейната собствена коса и леко се къдреха. В замайването си Моргана осъзна, че първото й любовно преживяване беше с едно момче на седемнадесет години, което само надали знаеше какво да прави, та тя трябваше да го напътства, макар че и тя бе девствена… Никога оттогава не бе докосвала друг мъж, тъй че идваше при Ланселет почти девица… Мъчително й се прииска този път наистина да й беше първият, та да може цял живот щастливо да си го припомня; да, така, така трябваше да бъде… Притисна тялото си към неговото, вкопчвайки се настоятелно, стенейки, защото не можеше да чака нито миг повече…
Но той сякаш не беше още готов, въпреки че нейното тяло бе напрегнато като струна, изпълнено с пулса на живота и страстта. Тя продължи да движи тялото си, разтворила жадно, умоляващо уста. Шепнеше името му, молеше се, започваше да изпитва страх. Той продължаваше да я целува нежно, ръцете му я милваха леко, успокояващо, но не успокоение търсеше тя сега. Тялото й мъчително търсеше освобождаващото сливане, агонизираше от глад по неговото тяло… Опита се да говори, да го моли, но от гърлото й се изтръгна само нещо средно между хлип и стенание.
Ланселет продължаваше да я милва, притискайки я в прегръдките си.
— Не, тихо, тихо, Моргана, недей така, почакай — не искам да ти причинявам зло, няма да те обезчестя — ела, легни до мен, остави се в ръцете ми, ще те задоволя…
Объркана и отчаяна, тя го остави да постъпи с нея, както иска, но още докато тялото й се разтърсваше от удоволствието, което той й доставяше, в нея започваше да се заражда гняв. А къде бе останал потокът на живота, преливащ между двете тела — мъжкото и женското? Къде бяха приливите, над които властваше Великата Богиня? Струваше й се, че той изкуствено прекъсва хода им, не превръща ли любовта й в нещо смехотворно и престорено, в игра. А на него това явно не му правеше впечатление, сигурно мислеше, че постъпва както трябва, доставяйки по този начин удоволствие и на двамата… Сякаш нищо друго нямаше значение, освен телата им, като че ли нямаше по-голямо, по-велико сливане, стапяне в потока на самия живот. За нея, възпитаната в Авалон жрица, настроена да възприема течението на живото и вечността, тази целенасочено предпазлива, чувствена имитация на любов бе почти богохулство — отказ да се подчинят на волята на Богинята.