После, от дълбините на удоволствието, примесено с унижение, което бе изпитала, тя започна да го оневинява. За разлика от нея той не бе отрасъл на Авалон — осиновителите му бяха го прехвърляли от кралския двор във военен лагер и обратно. Бе воювал от мига, когато бе дораснал да си служи с меч; животът му бе прекаран на бойното поле. Може би не знаеше как да постъпи, може би бе срещал досега само жени, от които бе търсил само моментно удовлетворяване на физическите си нужди, жени, които приемаха любовта само като игра и нищо повече. Казал „Не искам да ти причинявам зло, не искам да те обезчестявам“ — очевидно искрено вярваше, че в тяхното сливане би могло да има нещо грешно и безчестно. Сега, когато напрежението го бе напуснало, той се беше отдръпнал малко от нея, но все още я докосваше, играеше си с тялото й, плъзгаше пръсти по тънките косъмчета между бедрата й, целуваше гърдите и шията й. Тя затвори очи в прегръдките му, изпълнена с гняв и отчаяние. В крайна сметка може би точно това й се падаше — беше се държала като уличница, идвайки сама при него през нощта — редно беше и той да я приема като такава. Беше толкова заслепена от любовта си, че допусна той да стори това с нея. Всъщност, от страх, че ще изгуби и малкото, което той е в състояние да й даде, би се съгласила да постъпи с нея както пожелае. А тя все още го желаеше. Копнежът й по него се превръщаше в нетърпимо страдание и никога нямаше да бъде напълно утолен. Той нямаше в нужда от нея… В сърцето си продължаваше да се стреми към Гуенхвифар, или просто към жена, която би могъл да има, без да дава от себе си нещо повече от обикновено съприкосновение на едно тяло с друго. Трябваше му жена, която би била доволна да се отдава, без да търси за себе си нещо повече от физическо задоволство. Но сега, през болката и копнежа на неудовлетворената й любов, вече се прокрадваше и леко презрение — и тъкмо това й причиняваше най-голямо страдание — че въпреки презрението си го обичаше не по-малко от преди и знаеше, че ще го обича винаги, все така, както го обичаше в този миг на копнеж и отчаяние.
Тя се изправи и започна да придърпва роклята си, да я завързва на раменете с треперещите си пръсти. Той седеше и я наблюдаваше мълчаливо, после протегна ръце, за да й помогне да се оправи. Мълчанието продължи дълго, после той каза натъжено:
— Не трябваше да постъпваме така, сгрешихме — и аз, и ти, Моргана. Сърдиш ли ми се?
Моргана не можеше да проговори — гърлото й беше стегнато до болка. Най-сетне проговори, мъчително оформяйки думите:
— Не, не се сърдя — а през цялото време й се искаше да започне да крещи, да иска от него това, което той не можеше да й даде — а може би не бе в състояние да го даде и на никоя друга жена.
— Ние сме братовчеди — но все пак нищо лошо не се е случило — продължи той с развълнуван глас. Поне няма да имам причини да се обвинявам, че съм те опозорил пред целия кралски двор — не бих сторил това за нищо на света. Повярвай ми, братовчедке, аз много те обичам…
Моргана вече не съумяваше да потисне хлиповете си.
— Ланселет, моля те в името на Богинята, не говори така. Какво лошо би могло да се случи? Такава бе волята на Богинята, искахме го и двамата…
Той поде притеснено:
— Непрекъснато говориш за Богинята и всякакви езически суеверия… Плашиш ме, братовчедке — тъкмо когато исках да се опазя от греха, трябваше да погледна към теб с порочна страст, съзнавайки, че това е грях. — Той се обличаше с треперещи ръце. Сетне продължи, като почти се давеше с думите си:
— Грехът ми се струва още по-ужасен, отколкото е — защото — бих искал да не приличаше толкова много на майка ми, Моргана…
Това й подейства като удар през лицето — жесток, коварен удар. За момент дъхът й спря. Веднага след това я обзе гняв — сякаш Богинята се всели в нея, и тя почувства как става висока, величествена, обвита в божественото сияние — също както бе се случило на баржата на Авалон. Тя, дребничката и незначителна на вид жена, сякаш израсна над него — смелия рицар, капитана на кралската конница, и той се сви, изтръпнал от внезапен страх, като всеки мъж, пред когото се изправи Богинята.
— Ти си жалък глупак, Ланселет — каза Моргана. — Не си струва дори да те прокълна!
После се обърна и затича, а той остана да гледа след нея с недозакопчани панталони, учуден и засрамен. Сърцето й биеше до пръсване. Част от нея искаше да бе продължила да му крещи, като чайките, които се вият над морето; друга част я караше да рухне и да заплаче от отчаяние, да го моли да я спаси от тази агония, да й даде истинската, дълбока любов, от която я беше лишил, наскърбявайки Богинята, въплътена в нейната женска същност… В съзнанието й нахлуваха разпокъсани мисли… припомняше си старата легенда за Богинята, изненадана от простосмъртен, който след това й отказал любовта си, и как Богинята после наредила на ловните си кучета да го разкъсат на парчета… Обземаше я мъчителна скръб, защото най-сетне бе получила това, до което се бе домогвала, за което бе мечтала толкова дълги години, а то се оказа измама и прах.