Една от жените вдигна компреса и понечи да го подмени, но Артур протегна ръка към Гуенхвифар.
— Оставете моята дама да го постави — нейните ръце са най-леки.
Гуенхвифар пое димящата превръзка — беше толкова гореща, че изгори прътите й, но тя приветстваше болката като изкупление на греховете си. Всичко беше по нейна вина, нейна бе вината. Да, Артур трябваше да я прогони, защото утробата й бе безплодна, трябваше да вземе друга жена, която да му дари наследник. Поначало не трябваше да се жени за нея — още тогава тя бе минала осемнадесетте, значи бе минала и най-плодовитата възраст за жените. Може би…
„Ако Моргана беше тук, щях да я помоля да ми направи това заклинание за плодовитост.“
На глас каза:
— Очевидно имаме нужда от уменията на Моргана. Раната на Артур все още не се оправя, а тя е отлична лечителка, също като Господарката на Авалон. Защо не пратим някого до Авалон, да помоли една от двете да дойде тук?
Кай се намръщи и отвърна:
— Не мисля, че има нужда от тях. Раната на Артур се развива нормално — виждал съм да заздравяват много по-лоши рани.
— Въпреки това ще се радвам да видя милата си сестра — каза Артур, — а също и своята приятелка и благодетелка, Дамата на езерото. Само че, ако се вярва на това, което ми е казвала Моргана, надали можем да видим двете заедно…
Ланселет се намеси:
— Ще пратя вест до Авалон и ще повикам майка си, ако искаш, Артур всъщност се обръщаше към Гуенхвифар. Очите им се срещнаха за миг. През всички тези месеци, откак Артур бе на легло, той бе неотлъчно до нея. Беше й опора, тя не можеше да си представи как би се справила без него; през ужасните първи дни след раняването, когато никой не вярваше, че Артур ще оживее, той бе заедно с нея до постелята му. Неуморната му грижа и обич към Артур я бяха накарали да се срамува от мислите си…
„Той е братовчед на Артур — също като Гауейн. Той също има право да наследи трона, нали е сестрин син на Игрейн. Ако нещо се случи с Артур, той ще бъди точно кралят, от когото ще се нуждаем… в древните времена, кралят е бил само съпруг на кралицата…“
— Да пратим ли да повикат лейди Вивиан? — запита на глас Гуенхвифар.
— Стига ти да го желаеш — въздъхна Артур. — Мисля, че най-много се нуждая от повече търпение, както ми каза епископът при последния ни разговор, Бог наистина бе милостив към мен, защото не допусна да бъда осакатен така преди първото идване на саксонците, и ако не оттегли от мен милостта си, ще мога да яздя отново по времето, когато ги очакваме да нападнат. Гауейн вече тръгна да събира войските от Севера, нали? Дали е известил Лот и Пелинор?
— Да — усмихна се Ланселет. — Казал на Пелинор, че драконът му може да почака, докато се разправим с поклонниците на белия кон… Той трябва да събере всички свои хора и да чака да го повикаме. Лот също ще дойде, макар и да е доста остарял — никога не би пропуснал възможност кралството да бъде наследено от някой от синовете му.
„Така и ще стане, ако не родя син на Артур“, мислеше Гуенхвифар. Сякаш всяка дума, казана в този разговор, по какъвто и да било повод, се забиваше като стрела в раненото й сърце, упрекваше я, че не изпълнява дълга си на кралица. Наистина, Артур я харесваше, двамата биха могли да живеят щастливо, стига поне за миг тя да можеше да пропъди чувството за вина, което предизвикваше у нея безплодието й. Известно време тя дори се радваше на раната му, която изключваше възможността той да легне с жена, та поне през тези месеци вината за празната й утроба не бе нейна. През това време тя можеше да се грижи за него, да го глези, да го има за себе си — тъй, както рядко й се случваше, защото съпругът й принадлежеше първо на кралството. Дадена й бе възможност да го обича, без постоянно да мисли за вината си. Когато я докосваше, можеше да мисли за любовта им, а не само за страховете и надеждите си. „Ще забременея ли този път, ще износя ли най-сетне детето? Дали и този път няма да погубя скъпоценната надежда цялото кралство?“
Беше се грижила за него, стоеше неотстъпно до леглото му като майка до леглото на болното си дете. Когато състоянието му започна да се подобрява, тя седеше до него, двамата разговаряха. Пееше му, макар че гласът й далеч отстъпваше на сладкия глас на Моргана. Ходеше в кухните и му готвеше неща, които биха събудили апетита на болник, та да може Артур по-бързо да се възстанови след дългото страдание и изтощението през ранната пролет.