„Но каква полза от всичките ми грижи, след като нищо не гарантира, че ще родя наследник на короната?“
— Ще ми се Кевин да беше тук — каза Артур. — Слуша ми се музика. Хубаво би било да дойде и Моргана. Тук, в двора, нямаме добри музиканти.
— Кевин се върна на Авалон — обади се Ланселет. — Мерлин каза, че имал там някакви жречески задължения — толкова тайни, че не можел да ми каже нищо повече. Чудя се как свещениците още допускат тези друидски ритуали в една християнска земя.
Артур сви рамене:
— Крал или не, аз не мога да заповядвам на човешкото съзнание.
Гуенхвифар отбеляза строго:
— На Бог трябва да служим така, както той повелява, Артур, а не както ние считаме за добре. Затова е пратил Христос при нас — да ни научи.
— Но той не е изпратил Христос в тази страна — отвърна Артур, — а когато свети Йосиф Ариматейски пристигнал в Гластънбъри, забил тояжката си в земята и тя разцъфнала, друидите го посрещнали радушно и той не презрял поканата им да участва в техните свещенослужения.
— Епископ Патрициус казва, че това е порочна езическа легенда — настоя Гуенхвифар. — Той казва също, че свещениците, които служат заедно с друиди, трябва да бъдат лишени от сан и прогонени също като самите друиди!
— Нищо подобно няма да стори епископът, докато аз съм жив — каза твърдо Артур. — Заклел съм се да защитавам Авалон. — Той се усмихна и протегна ръка към големия меч Екскалибур, който висеше на стената в кървавочервената си кадифена ножница. — Ти също трябва да благодариш на тази магия, Гуенхвифар — ако ножницата не беше при мен в битката, нищо не би могло да ме спаси. Дори с помощта й изгубих толкова кръв, че едва не загинах, и само втъканата в нея магия съумя да спре загубата на кръв. Няма ли да бъда презрян неблагодарник, ако пренебрегна тяхната подкрепа?
— Тъй ли мислиш? — попита Гуенхвифар. — Нима би поставил тези магии и вълшебства пред Божията воля?
— Виж какво, любима — каза Артур и погали русата й коса, — вярваш ли, че човек е в състояние да се противопостави на Божията воля? Щом тази ножница спря кръвта ми да не изтече, значи Бог не е искал да умра. Струва ми се, че моята вяра е по-близка до Бога от твоята, след като се боиш, че някакъв магьосник може да противостои на волята Божия. Всички сме в Божиите ръце.
Гуенхвифар хвърли бърз поглед към Ланселет. Той се усмихваше и за миг й се и стори, че им се присмива — но усмивката му изчезна и тя реши, че я е измамила играта на сенките.
— Щом ти се слуша музика, Артур, можем да повикаме Талиезин да ти посвири. Вярно, че остаря и гласът му не става за песни, но пръстите му още дърпат умело струните на арфата.
— Повикайте го тогава — усмихна се Артур — в Стария завет пише как старият крал Саул повикал младия Давид да му посвири, та да го поразсее — а вижте ме млад крал, който вика стария арфист да го развесели!
Ланселет излезе да потърси Мерлин. Когато двамата се върнаха, Мерлин засвири, и всички седяха дълго в залата тази вечер, заслушани в звуците на неговата арфа.
Гуенхвифар си припомни как Моргана седеше на същото това място и свиреше. „Ах, ако можеше тя да е тук, да ми направи заклинанието — но не, не преди кралят да се е възстановил…“ — в този миг погледът й падна върху Ланселет, който седеше от другата страна на огнището и нещо в нея се сви. Той седеше на една от пейките, облегнат назад, заслушан в музиката. Беше скръстил ръце зад главата си и изпружил дългите си крака към огъня. Всички в залата, мъже и жени, се бяха скупчили около огнището и слушаха унесено. Илейн, дъщерята на крал Пелинор, дори се бе осмелила да седне на пейката до Ланселет, но той очевидно не й обръщаше никакво внимание.
„По-добре ще бъде Ланселет да си вземе жена. Трябва да си наложа да пиша на крал Пелинор, да даде Илейн на Ланселет. Тя ми е братовчедка и двете доста си приличаме, а и е подходяща партия…“. Но както си мислеше тези неща, през цялото време знаеше, че няма да направи нищо подобно. Убеждаваше се, че може да стори това в деня, когато Ланселет ги уведоми, че има намерение да наруши безбрачието си.
„Ако Артур не оздравее… О, не, не, няма да си позволя да мисля за това!“ Тя тайно се прекръсти. Но все пак, беше минало толкова време, откак Артур я бе държал за последен път в прегръдките си, пък и наистина бе много вероятно двамата да не могат да имат деца… Гуенхвифар разбра, че мисли какво би било да споделя леглото с Ланселет — дали той не би могъл да й даде така желаното дете? Ами ако решеше да направи Ланселет свой любовник? Знаеше, че много жени постъпват така… Моргоуз отдавна вече не криеше изневерите си. Сега, когато бе минала възрастта, на която би могла да забременее, любовните й истории бяха станали не по-малко скандални от похожденията на Лот. Почувства, че се изчервява и се замисли дали някой не бе видял как гледа ръцете на Ланселет, които сега почиваха отпуснати на коленете му. Дали някой би могъл да разбере, че се пита какво би било, ако тези ръце милваха тялото й… не, не, не биваше да мисли за това.