Тя отпусна глава и косите й паднаха като завеса пред лицето й. Възможно ли беше той да обвинява себе си?
— Чуй ме, моя Гуенхвифар — дете трябва да има, за да наследи то кралството. Ако се случи тъй, че ти родиш, от когато и да било, никога няма да задавам въпроси за произхода на наследника си. Що се отнася до мен, ще призная всяко дете, родено от теб, за наследник на короната. Ще призная детето за мое и ще го възпитам като бъдещ велик крал.
Лицето й гореше така, сякаш я ближеха пламъци. Нима той я смяташе за способна да му изневери?
— Никога, никога не бих могла да сторя такова нещо, кралю мой…
— Нали знаеш обичаите на Авалон… Не, не ме прекъсвай, остави ме да говоря… Там, когато мъж и жена се съберат, без да са свързани от брачен обет, наричат плода на любовта им дете на Богинята. Гуенхвифар, така искам Бог да ни прати дете, независимо от това кой би бил кръвният му баща — нека това да бъде, както иска Бог. Не разбираш ли? И ако стане тъй, че този, от когото по волята на небето заченеш син, е някой от най-скъпите ми приятели, някой, чиято кръв тече в моите жили, аз ще го благословя — и него, и детето, което ще родиш. Не, не плачи, няма да кажа нито дума повече.
Той въздъхна и протегна ръце към нея. Прегърна я и тя отпусна глава на рамото му.
— Не съм достоен за вярната ти обич, кралице моя.
Скоро той наистина заспа, но Гуенхвифар остана будна. Сълзи се лееха по лицето й.
„О, не“ — мислеше тя, „скъпи мой господарю, любов моя — аз съм недостойната не заслужавам любовта ти, а сега ти дори ми разреши да ти изменя“. Внезапно, за първи път през живота си, тя изпита завист както към Артур, тъй и към Ланселет. Те бяха мъже, водеха бурен живот, излизаха по широкия свят, рискуваха живота си в битки, но бяха свободни от тези ужасни решения, пред които се изправяше всяка жена. Каквото и да правеше Гуенхвифар, колкото и дребни мисли да я занимаваха — например дали ще се готви козе или говеждо месо за вечеря — тежестта не падаше от сърцето й. Тя знаеше, че от нейното решение зависи съдбата на цялото кралство. Ето, сега бе получила пълната свобода да вземе това решение. Не можеше просто да се остави на волята Божия, не можеше да изчаква, за да разбере ще роди ли наследник на трона или не. Наследник трябваше да има, и то от кръвта на Утър Пендрагон, или от другата кръвна линия. Как би могла тя, една жена, да вземе такова решение? Гуенхвифар придърпа кожената завивка над главата си, сви се на кълбо и остана да лежи така.
Нали същата тази вечер бе седяла край огнището, наблюдавайки Ланселет, заслушан в свирнята на стария арфист. Нали същата мисъл се бе прокраднала и нейното съзнание? Тя отдавна знаеше, че го обича, но сега почна да съзнава, че го желае. В сърцето си не бе по-добра от Моргоуз, която се държеше като уличница, и не подбираше — любовниците й бяха рицари от свитата на мъжа й, но мълвата твърдеше, че не се отказва и от красиви пажове и прислужници. Артур бе беше толкова добър, и тя наистина го бе обикнала; тук, в Керлиън, бе намерила сигурност. Мисълта, че хората от околността биха могли да злословят за нея, също както одумват Моргоуз, й беше непоносима.
Гуенхвифар искаше да бъде добра, да запази чистотата на душата си, ненакърненото си целомъдрие; но за нея бе не по-малко важно и мнението на хората — те не трябваше да се усъмнят дори за миг в безукорността на своята кралица. Ето тя самата не бе чувала Моргана да е сторила нещо нередно. Бяха живели заедно цели три години и доколкото й бе известно, Моргана бе също толкова добродетелна, колкото и тя самата. И при все това се носеха слухове, че Моргана е вещица — защото живееше на Авалон, защото познаваше лековитите треви и имаше пророчески видения. Хората шушукаха — и придворните, и селяните в околността — че Моргана се е свързала с феите и дори със самия дявол. Самата Гуенхвифар, колкото и добре да познаваше Моргана, понякога се бе замисляла дали няма нещо вярно в тези слухове.
А утре трябваше да се изправи пред Ланселет, и същевременно да продължи да изпълнява задълженията си редом с Артур, съзнавайки, че той направо й бе позволил да му изневери! Как би могла да погледне Ланселет в очите? В жилите му течеше кръвта на Авалон, той беше син на Езерната повелителка — може би дори умееше да чете мисли. Щеше да прочете и нейните мисли в очите й!
Тогава гневът заля треперещото й тяло с такава сила, че я уплаши. Гуенхвифар продължаваше да лежи, разкъсвана от страх и гняв, мислейки, че никога вече не би се осмелила да прекрачи прага на стаята от ужас пред решението, което щеше да й се наложи да вземе. Всички жени в кралския двор желаеха Ланселет. Всички до една, да, дори Моргана; тя бе виждала как го гледа снаха й, нали затова бе се възпротивила на някогашното хрумване на Артур да я омъжи за Ланселет; Моргана несъмнено щеше да му се стори прекалено нескромна. Може би двамата се бяха скарали, защото през последните ден-два преди заминаването на снаха й за Авалон, Гуенхвифар отбеляза, че те не си говорят така често, както преди, и че избягват да се гледат в очите.