Да, Моргана наистина й липсваше… но общо взето, отсъствието й от двора бе за предпочитане. Нямаше намерение да прати вестоносци в Тинтагел да търсят Моргана. Само като си помислеше, че би могла да повтори пред Моргана думите на Артур, имаше чувството, че би умряла от срам. А и Моргана сигурно щеше да й се смее; щеше да й каже сама да реши дали да вземе Ланселет за любовник или не; или, което бе още по-лошо, че Ланселет трябва да реши.
Тогава отвътре сякаш я изгори пламък — пламък като адските огньове, и тя си представи, че би могла да се предложи на Ланселет и той да я отхвърли. Тогава със сигурност срамът би я убил. Не знаеше как би намерила сили да вдигне отново очи — било то към Ланселет, към Артур, или към някоя от придворните си дами, които никога не са били подлагани на такова изкушение. Не би могла да се изповяда дори пред свещеник, защото той би разбрал, че дълбоко в себе си Артур не е толкова убеден християнин, колкото трябваше да бъде. Би ли могла занапред да прекрачи прага на тази стая, да се лиши от защитата на четирите стени, от уюта на леглото? Ето, тук можеше да си остане, тук не можеше да й се случи нищо лошо.
Почувства се зле. Утре щеше да каже на дамите си, и те просто щяха да си помислят също както Ланселет, че грижите около Артур са я преуморили. Щеше да си остане добродетелна кралица и ревностна християнка — не можеше да понесе дори и мисълта за нещо друго. Артур бе разстроен, дългото бездействие и болката от раната го бяха объркали — това обясняваше всичко. Щом се възстановеше напълно, такива неща нямаше да му минават през ума, и щеше несъмнено да й е благодарен, че не го е послушала в този му пристъп на лудост, и че по този начин е спасила и двамата от страшен грях.
Но тъкмо когато потъваше в тежкия сън на изтощението, тя си припомни думите на една от придворните си дами. Тя беше казала много отдавна, ден-два след заминаването на Моргана от кралския двор… беше казала, че Моргана трябва да й направи магия… Добре, така и щеше да стане — ако Моргана й стореше магия да я обикне Ланселет, тогава Гуенхвифар щеше да бъде избавена от мъката на тежкия избор. „Когато се върне Моргана, ще си поговоря с нея за това“. Но Моргана не бе се вестявала в двора повече от две години и по нищо не личеше, че би могла да се върне някога пак.
9
„Вече съм прекалено стара за такива пътувания“, мислеше Вивиан, докато яздеше в дъжда. Беше краят на зимата. Тя бе се увила здраво в дебелото си наметало, лицето й бе скрито в качулката. През ума й мина мисъл, която я раздразни допълнително: „Това е задължение на Моргана, тя трябваше да ме наследи като Повелителка на Авалон“.
Четири години бяха минали от деня, когато Талиезин й беше съобщил, че Моргана се е появила на сватбата на Артур в Керлиън, че са я направили придворна дама на Гуенхвифар и е останала да живее в замъка. „Господарката на Езерото — придворна дама на кралицата?“ Как смееше Моргана да пренебрегва истинското си призвание? Но когато Вивиан прати вестоносец в Керлиън, който носеше нареждането й Моргана да се върне на Авалон, той дойде със съобщението, че Моргана Вече била напуснала Керлиън — и че там всички мислели, че е потеглила за Авалон.
„Но тя не дойде в Авалон. Не е и в Тинтагел при Игрейн, нито пък в двора на Лот в Оркни. Къде ли е отишла?“
Можеше да й се е случило нещо по време на самотното й пътуване. Можеше да са я пленили някои от многобройните разбойнически банди, които кръстосваха страната. Можеше да е изгубила паметта си, да са я изнасилили, да са я убили и хвърлили нейде край пътя, и костите й никога да не бъдат открити… „О, не“, помисли Вивиан, „ако й се беше случило нещо такова, нали щях да го видя в Огледалото… или да имам видение…“ Но не можеше да бъде напълно сигурна в това. Виденията й вече бяха объркани и тя не беше в състояние да ги призовава, когато пожелае. Често, когато напразно се взираше в отвъдното, пред очите й се стелеше дразнеща сивкава мъгла — завесата на незримото, която тя вече не можеше и не смееше да разкъса. А съдбата на Моргана също бе скрита зад тази завеса.