„Богиньо“, замоли се Вивиан, както се бе случвало толкова често и преди, „Майко, посветих ти живота си, моля те, върни ми детето, докато съм още на този свят…“ Още докато произнасяше молитвата си, знаеше, че няма да получи отговор на нея. Сивата дъждовна пелена продължаваше да се стели наоколо, също като завеса пред незримото, мрачното небе, което се бе затворило пред отговора на Богинята.
Когато измина този път преди половин година, също толкова уморена ли се чувстваше? Сега й се струваше, че винаги е яздила леко като момиче, до днешния ден, когато подрусването на магарето под нея разтърсваше всяка кост в отслабналото й тяло, а студът проникваше в нея и я гризеше с ледени зъби.
Един от придружителите й се обърна и каза:
— Лейди, вече виждам чифлика, където ще нощуваме. Струва ми се, че ще успеем да пристигнем, преди да се свечери.
Вивиан благодари, опитвайки се да прикрие възторга си от тази вест. Нямаше право да проявява слабост пред свитата си.
Гауан я посрещна на тясната пътека пред оборите и й помогна да слезе от магарето. Придържаше я внимателно, та кракът й да не стъпи в оборския тор.
— Добре дошла, Повелителко — каза той, — радвам се да те видя, както всеки път. Синът ми Балин ще пристигне тук заедно с твоя син утре заран. Пратих вест в Керлиън да дойдат.
— Толкова сериозно ли е, приятелю? — попита Вивиан, а Гауан кимна. После каза:
— Няма да я познаеш. Толкова е отслабнала, че почти нищо не е останало от нея. Нито яде, нито пие, и все казва, че огън изгаря вътрешностите й. Няма да изкара още дълго, въпреки всичките ти лекове.
Вивиан кимна и въздъхна.
— Боях се, че ще стане така. Когато тази болест се вкопчи в някого, никога не отпуска хватката си. Дано поне успея малко да облекча страданията й.
— Дай Боже — рече Гауан, — защото лековете, които ни остави последния път, вече почти не вършат работа. Събужда се нощем и плаче като малко дете, когато си мисли, че аз и прислужницата не чуваме. Нямам сърце дори да се моля да остане още с нас, щом това ще означава такива страдания за нея.
Вивиан въздъхна отново. Когато за последен път бе тук, преди половин година, бе оставила най-силните си билки и отвари, и тайно се надяваше Присцила да хване някоя треска през есента, която да я отнесе бързо, преди лекарствата да престанат да действат. Сега вече не можеше да стори нищо. Последва Гауан, който се упъти към къщата. Когато влязоха, той й предложи място близо до огъня, а прислужницата й сипа супа от котлето, което се грееше на огнището.
— Яздила си дълго в дъжда, Повелителко — рече Гауан. — Поседни да си починеш. Ще те заведа при жена си след вечеря. По това време на деня тя обикновено успява да поспи.
— Покоят й, макар и кратък, е благословен, и аз няма да го наруша — отвърна и Вивиан. Хвана съдинката със супата с премръзналите си ръце, за да се сгрее, и се отпусна на пейката. Една от прислужниците й свали ботушите и наметалото, друга донесе затоплена кърпа, с която изсуши краката й. Вивиан повдигна поли, за да нагрее кокалестите си колене, и за миг се отпусна блажено, без да мисли за мрачния повод, който я бе довел тук. В същия миг някъде от стаите се разнесе слаб вопъл, прислужницата се стресна и потръпна. После се обърна към Вивиан:
— Това е горката ми господарка, събудила се е. Надявах се да поспи, докато сложим масата за вечеря. Сега трябва да отида да я видя.
— И аз ще дойда — каза Вивиан и последва прислужницата във вътрешността на къщата. Гауан продължаваше да седи пред огъня. Вивиан бе забелязала ужаса, който се изписа на лицето му, когато писъкът замря.
Винаги при предишните си посещения, дори след като Присцила се бе разболя Вивиан откриваше у нея следи от някогашната пълничка хубавица, винаги нещо й напомняше за младата, жизнерадостна жена, която бе осиновила нейния Балан. Сега лицето, устните и косите на Присцила бяха с еднакъв жълтеникавосив цвят. Дори сините й очи бяха избелели, сякаш болестта бе изсмукала цветовете й. По време на последното посещение на Вивиан, Присцила ставаше за няколко часа и ходеше из къщата, но сега беше очевидно, че не се е вдигала от постелята в продължение на месеци. Само половин година, а промяната й беше ужасяваща. Винаги досега билковите отвари на Вивиан бяха облекчавали страданието й, и дори отчасти я възстановяваха. Сега беше ясно, че нищо не би могло да й помогне.
За миг погледът на избелелите очи се залута из стаята. Устните се движеха беззвучно върху изпитата челюст. Сетне Присцила видя Вивиан, примигна, и прошепна:
— Ти ли си, Повелителко?
Вивиан дойде при леглото й и внимателно пое съсухрената ръка в своята.
— Тъжно ми е да те виждам толкова болна. Как си, мила моя приятелко?