Бледите, напукани устни се извиха в гримаса. За миг Вивиан реши, че Присцила има болки, но после разбра, че болната се опитва да се усмихне.
— Не вярвам, че бих могла да бъда по-зле — прошепна тя — сякаш Бог и Божията майка са ме забравили. Но се радвам да те видя отново, и се надявам да доживея да видя двамата си сина и да ги благословя… — Тя въздъхна уморено и се опита да пораздвижи тялото си. — Гърбът ме боли от постоянното лежане, а щом някой се опита да ме докосне, изпитвам чувството, че забива нож в тялото ми. Умирам от жажда, но не смея да пия вода, защото тогава болката е непоносима…
— Ще се опитам да те облекча, доколкото мога — каза Вивиан. Сетне нареди на прислужниците какво да донесат и се зае да промие и превърже раните от залежаването. Изплакна устата на Присцила с охлаждаща течност — та дори да не пие, сухият език да не я мъчи толкова. След това седна до нея и отново взе ръката й в своята. Не говореше, за да не безпокои болната. Навън беше се смрачило. След известно време в двора се чу шум, Присцила се стресна, поизправи се в леглото с трескаво блестящи очи и възкликна:
— Синовете ми си дойдоха!
Наистина, след малко в стаята влязоха Балин, синът на Гауан, и осиновеният му брат Балан. Таванът бе нисък, та двамата влязоха приведени.
— Майко — каза Балан и се наведе да целуне ръката на болната. Едва след то се обърна към Вивиан и й се поклони.
— Милейди.
Вивиан протегна ръка и докосна леко бузата на големия си син. Не беше красавец като Ланселет; беше едър и набит, но имаше нейните красиви тъмни очи, също като Ланселет. Балин бе малко по-нисък, също набит, но сивоок. Вивиан знаеше, че той е само десет дни по-възрастен от собствения й син. Прилича на някогашната Присцила — рус и червенобузест.
— Горката ми майчица — каза той и погали ръката й. — Сега лейди Вивиан е тук и ще ти помогне, и ти скоро ще оздравееш, нали? Толкова си отслабнала, майчице. Трябва да се храниш по-добре, за да се възстановиш по-бързо…
— Не — прошепна Присцила — няма да оздравея, не и преди да вечерям там горе, синко.
— О не, майко, не говори така — извика Балин, а Балан, който бе срещнал погледа на Вивиан, въздъхна.
После каза толкова тихо, че не го чуха нито Присцила, нито синът й:
— Той не може да разбере, че тя си отива, лейди… майко. Все твърди, че щяла да се оправи. Искрено се надявах да си отиде наесен, без да се мъчи. Тогава всички бяхме болни от треска. Но тя винаги е била толкова здрава… — Балан тръсна глава. Силният му врат беше зачервен. Вивиан видя сълзите в очите му, но той ги избърса веднага. Тя почака, после каза на двамата, че всички трябва да излязат и да оставят болната да си почине.
— Сбогувай се със синовете си, Присцила, и ги благослови — рече тя, а очите на Присцила малко се проясниха.
— Дано наистина да е сбогом, преди да е станало по-лошо — каза тя. — Не бих искала да ме виждат такава, каквато бях днес сутринта.
Вивиан забеляза ужаса в очите й. Наведе се над болната и каза нежно:
— Мога да ти обещая да не те боли повече, скъпа, ако предпочиташ краят да бъде такъв.
— Да, моля — прошепна умиращата жена, и Вивиан усети как отслабналите пръсти се вкопчват умолително в ръката й.
— Оставям те със синовете ти тогава — рече тя, — защото те и двамата са твои синове, мила моя, макар че си родила само единия от тях.
После излезе от стаята на Присцила и видя, че Гауан чака отпред.
— Донеси дисагите ми — каза тя, а после, когато той се върна с тях, порови малко в едно вътрешно джобче. Сетне се обърна към мъжа до нея:
— Сега Присцила няма болки, но аз вече не мога да сторя за нея нищо друго, освен да сложа край на мъките й. Мисля, че такова е и нейното желание.
— Нима няма никаква надежда… дори и най-малката?
— Не. Не я очаква нищо друго освен страдания, и не мога да повярвам, че вашият Бог би искал от нея да понесе повече от това, което е понесла досега.
Гауан каза разтреперан:
— Често казваше, че й се иска да е имала смелост да се хвърли в реката, когато още можеше да отиде дотам.
— Настъпило е значи времето да си отиде в мир — прошепна Вивиан. — Но исках узнаеш, че това, което правя, е по нейна воля…
— Лейди — отвърна Гауан, — вярвал съм ти винаги, и жена ми също те обича и ти вярва. Няма да разпитвам повече. Ако страданията й свършат сега, зная, че тя те благославя.
Но лицето му бе изпито от скръб. Той тръгна след Вивиан, която отново се върна в стаята на Присцила. Болната разговаряше тихо с Балин; тя пусна ръката му и той отиде плачешком при баща си. Присцила протегна треперещата си ръка към Балан и каза: