Въпреки че очите на старицата бяха пълни с неизречени въпроси, Вивиан установи със задоволство, че все още никой не смееше да й оспори абсолютната власт на Господарка на Езерото. Жената не посмя да я попита за нищо.
Ниниан пристигна в дома й един час преди разсъмване, в края на безлунния период, когато жриците живееха изолирано. Измъчваната от безсъние Вивиан бе прекарала нощта в неспокоен разговор със себе си. Разбираше, че няма желание да се откаже от властта, но ако имаше възможността да я предаде на Моргана, би го сторила без съжаление. Въртеше в ръце малкия сърповиден нож, който Моргана бе оставила, когато напусна Авалон. Сетне го остави настрани и вдигна очи към дъщерята на Талиезин.
„Старата жрица вече губи представа за времето, също като мен — тя е на повече от единадесет или дванадесет години.“
Момичето трепереше от страхопочитание, а Вивиан си припомни как Моргана също бе се разтреперила, когато за първи път видя Повелителката на Авалон. После каза меко:
— Ти ли си Ниниан? Кои са твоите родители?
— Дъщеря съм на Брануен, лейди. Не зная името на баща си. Знам от майка си само, че съм зачената при Белтейнските огньове.
Разбира се, това бе разумно.
— На колко години си, Ниниан?
— Тази година ще навърша четиринадесет зими.
— Участвувала ли си в празника на огньовете, дете?
Момичето поклати глава и отвърна:
— Не са ме пращали там.
— Имаш ли видения?
— Само понякога, струва ми се, лейди — каза Ниниан, а Вивиан въздъхна и отвърна:
— Е, да видим какво можем да сторим. Ела с мен, дете.
Поведе момичето извън самотната си къща, по скритата пътека към Свещения извор. То бе по-високо от нея, стройно и русокосо, с виолетово-сини очи напомняше й Игрейн на същата възраст, макар че косата на Игрейн имаше червеникав, а не златист оттенък. Внезапно й се стори, че вижда Ниниан в тържествените одежди на Повелителка на Езерото. Тя тръсна глава, за да се отърве от нежеланото видение. Пак някаква блуждаеща мисъл…
Когато стигнаха с Ниниан до вирчето, тя спря за миг и погледна небето. Подаде на момичето сърповидното ножче, което Моргана бе получила при посвещаването си, и каза тихо:
— Погледни в огледалото, дете мое, и виж къде е тази, на която това принадлежеше някога.
Ниниан я погледна колебливо и каза:
— Господарке, нали ти казах — виденията ми са редки и неясни…
Сега Вивиан разбра — момичето се страхуваше да не се провали.
— Това няма значение — ти ще виждаш с помощта на Дарбата, която някога бе моя. Не бой се, дете, и погледни вместо мен в огледалото.
Възцари се мълчание. Вивиан се загледа в сведената глава на момичето. Повърхността на огледалния вир се развълнува като от лек ветрец — както винаги досега. После Ниниан проговори с тих, неуверен глас:
— Виж, виж… тя спи в прегръдките на сивия крал… — и отново замълча.
„Какво би могло да означава това?“ Вивиан не успя да разтълкува казаното. Искаше й се да изкрещи на Ниниан, да й натрапи своята някогашна Дарба, но целият й досегашен опит я караше да стои спокойна и неподвижна. Знаеше, че дори неспокойни мисли могат да смутят видението на Девицата. Попита съвсем тихичко:
— Кажи ми, Ниниан, можеш ли да видиш деня, в който Моргана ще се върне на Авалон?
Отново празнота и мълчание. Бе излязъл лек утринен бриз — гладката като стъкло водна повърхност отново се завълнува. Най-сетне Ниниан произнесе много тихо:
— Тя стои в баржата… косата й е вече посивяла… — и отново замълча, изпускайки болезнена въздишка.
— Не виждаш ли нищо повече, Ниниан? Говори, кажи ми…
Болка и ужас се изписаха на лицето на момичето и то заговори отново:
— Кръстът… светлината ме изгаря, тя държи в ръце котлето — Рейвън, Рейвън, напускаш ли ни?
Тя си пое рязко дъх, сякаш нещо я бе стреснало, и се отпусна в безсъзнание на земята.
Вивиан остана неподвижна, със здраво стиснати ръце. После въздъхна дълбоко и се наведе да вдигне момичето. Потопи ръка в езерото и напръска отпуснатото лице на Ниниан. След миг тя отвори очи, изгледа уплашено Вивиан и заплака.
— Толкова съжалявам, лейди — не можах да видя нищо — хлипаше тя.
„Така значи. Тя проговори, но сега не помни нищо от видението си. Спокойно можех да й спестя всичко това, и без това не ми свърши никаква работа“. Безсмислено бе да се гневи на момичето — то бе сторило това, което му бе наредено. Вивиан погали русите коси на Ниниан, отмятайки ги от челото, и каза кротко:
— Не плачи. Не ти се сърдя. Боли ли те глава? Хайде, детето ми, върви да си починеш.
„Богинята раздава своите дарове тъй, както пожелае. Но защо, Всеобща майко искаш да изпълнявам повелите ти с помощта на несъвършени инструменти? Ти ми отне силата; но защо тогава ми отне и тази, която трябваше да ти служи, след като аз си отида?“