Ниниан си тръгна бавно по пътечката към Дома на девиците, притиснала ръце към челото си. Малко по-късно я последва и Вивиан.
Какво представляваха думите на Ниниан — просто бълнуване или нещо повече? Не, тя бе убедена, че момичето все пак бе видяло нещичко. Но от това, което бе видяла, Вивиан не можеше да разбере нищо. Думите, с които момичето обясни видението си, нищо не й говореха. Сега Ниниан бе забравила всичко, така че тя не би могла и да я разпитва за подробности.
„Тя спи в прегръдките на сивия крал“. Да не би това да означаваше, че Моргана спи в прегръдките на смъртта?
Щеше ли Моргана да се върне? Ниниан бе казала само: „Тя стои в баржата…“ — значи Моргана щеше да дойде на Авалон. „Косата й е вече посивяла“. Значи, ако изобщо се завърнеше, това нямаше да е скоро. Това поне бе недвусмислено.
„Кръстът. Светлината ме изгаря. Рейвън, Рейвън с котлето в ръце“. Не, това със сигурност бе обикновено бълнуване, а тя сега се опитваше да му придаде някакъв по-дълбок смисъл. Разбира се, че Рейвън можеше да носи котлето — мистичния символ на водата, оръжието на Богинята… да, Рейвън имаше право да докосва Лещените друидски символи. Вивиан гледаше втренчено стената на стаята, чудейки се дали пък това не означава, че след като Моргана ги напусна, Рейвън е тази, която трябва да стане Дама на Езерото. Като че ли думите на момичето не биха могли да бъдат разтълкувани по друг начин. Освен това, те можеха изобщо да нямат смисъл.
„Каквото и да реша да сторя сега, ще го сторя опипом, в тъмнина — със същия успех бих могла да питам Рейвън, която би ми отговорила с мълчание!“
Но ако Моргана наистина бе загинала, или пък нямаше да се върне на Авалон, тук нямаше друга жрица, способна да понесе отговорността на Повелителката. Рейвън бе обрекла гласа си на Богинята, за да пророкува… нима никой нямаше да служи вече на Богинята, защото Рейвън бе избрала пътя на мълчанието?
Вивиан дълго седя сама в дома си, гледаше стената и превърташе отново и отново неясните думи на Ниниан в съзнанието си. По едно време стана и отиде сама до езерото. Вторачи се в неподвижните води, но те бяха сиви, също тъй безмълвни, както и сивото небе. За миг й се стори, че нещо се раздвижва в огледалото. Вивиан прошепна:
— Моргана? — и се загледа дълбоко в смълчания вир.
Но лицето, в което се взря, не бе лицето на Моргана. То бе спокойно, безстрастно като лицето на самата Богиня, увенчано с голи върбови клонки.
„Себе си ли виждам, или образа на Смъртта?“
Най-сетне, уморена от взиране, тя се изправи и си тръгна.
„Винаги съм знаела, от първия път, когато дойдох тук, че настава време, когато вече няма нищо освен отчаяние, когато се опитваш да разкъсаш завесата на светилището. Тогава се опитваш да я призовеш, но тя не отговаря, защото я няма, Богинята я няма, няма никой освен теб — сама, заобиколена от подигравателните екове в празното светилище… Няма никого и никога не е имало никого… Виденията са просто сънища и измама…“
Докато слизаше изморена надолу по хълма, видя, че новата луна се е издигнала в небето. Но сега за нея това не означаваше нищо повече от край на ритуално усамотение.
„Какво мога да сторя? Богинята я няма. Всичко е подигравка. Съдбата на Авалон е в мои ръце, а Моргана вече я няма, аз съм сама, заобиколена само от стари жени, деца и куп необучени момичета… съвсем сама! Вече съм стара, нямам повече сили, смъртта ме очаква…“
Когато влезе в дома си, видя, че жените са запалили огън, а до мястото, където тя сядаше, имаше стакан подгрято вино. Постът на безлунието вече бе приключил. Тя се отпусна уморено на стола, а една от жриците дойде при нея, за да й свали обувките и да наметне топъл шал на плещите й.
„Наистина, няма на кого да разчитам. Няма никой освен мен. Но все още имам дъщерите си. Не съм съвсем сама“. На глас каза:
— Благодаря ви, деца. — Думите й прозвучаха необичайно топло. Една от жриците се поклони плахо, без да каже дума. Вивиан се сети, че не знае името на момичето — как бе могла да стане толкова небрежна? Помисли, че то сигурно изпълнява обет за мълчание. Втората жрица проговори:
— За нас е гордост да ти служим, Майко. Ще си починеш ли сега?
— Все още не — отвърна Вивиан. Някакъв внезапен импулс я накара да нареди.
— Иди и повикай жрицата Рейвън при мен.
Стори й се, че мина много време, преди Рейвън да влезе в стаята с безшумните си стъпки. Вивиан я поздрави с кимване. Рейвън дойде при нея, поклони се, а сетне, подчинявайки се на жеста на Вивиан, седна на стола срещу нея. Вивиан й подаде чашата, още пълна с греяното вино. Рейвън отпи, усмихна се с благодарност, остави чашата.