Вивиан проговори умолително:
— Дъще, веднъж, преди Моргана да ни напусне, ти наруши мълчанието си. Сега я търся, а не мога да я намеря. Не е в Кърлиън, не е и в Тинтагел, нито пък с Лот и Моргоуз в Лотиан… а аз старея. Няма кой да служи на богинята… моля те да попиташ оракула дали Моргана ще се върне?
Рейвън мълчеше. Накрая поклати глава и Вивиан запита:
— Искаш да кажеш, че Моргана няма да се върне, така ли? Или че не знаеш?
По-младата жрица отвърна с неясен жест — напомняше на безпомощен въпрос.
— Рейвън — поде Вивиан. — Знаеш, че трябва да предам властта над Авалон, а няма кому. Никой не е минал през цялото обучение за върховна жрица — никой освен теб. Ако Моргана не се върне, ти трябва да станеш Езерна дама. Ти даде обет за мълчание и го спазваше свято. Сега обаче настъпи мигът да се откажеш от обета си, за да поемеш от ръцете ми властта — няма никакъв друг изход.
Рейвън отново поклати глава. Беше висока жена, но много слаба. Вивиан се помисли, че и тя вече не е първа младост, със сигурност бе поне десет години по-възрастна от Моргана — трябваше да е към четиридесетте. „А дойде тук като девица с едва напъпили гърди“. Имаше дълга, черна коса, лицето й бе тъмно и изпито, с огромни очи под дебели черни вежди. Изглеждаше изтощена, но строга.
Вивиан покри лицето си с ръце и промълви с пресипнал шепот, през непролети сълзи.
— Аз… не мога повече.
Остана с лице, скрито в дланите си. След миг усети леко докосване по бузата. Рейвън бе станала и се бе навела над нея. Не проговори, но прегърна здраво Вивиан и я задържа така за миг. Почувствала топлината на по-младата жена, Вивиан зарида. Имаше чувството, че ще плаче безкрайно дълго, без да може да спре. Когато най-сетне сълзите й пресъхнаха от изтощение, Рейвън я целуна по бузата и се оттегли безшумно.
10
На времето Игрейн беше казала на Гуенхвифар, че Корнуол е на края на света. Сега Гуенхвифар започваше да вярва, че наистина е така — сякаш никога не бе имало мародерстващи саксонци, или велик самодържец, или дори кралица. Тук, в отдалечения корнуолски манастир, тя и Игрейн не бяха нищо повече от две дами — християнки, въпреки че строгите очертания на замъка Тинтагел се виждаха оттук с просто око в ясни дни. „Радвам се, че дойдох“, помисли Гуенхвифар и се учуди сама на себе си.
Нали когато Артур й предложи да замине на Корнуол, тя бе се ужасила при мисълта, че ще напусне закрилящите я стени на Керлиън. Пътешествието й се бе сторило същински кошмар, въпреки че всъщност първоначално пътуваха бързо и удобно по водещия на юг римски път. Щом се отклониха от римския път и поеха напряко през ширналите се мочурища, Гуенхвифар се бе гърчила от ужас в носилката си — трудно й бе да определи кое й вдъхва по-голям страх — дали високото, открито небе или просторните тревисти местности, по които нямаше и помен от дървета, само тук-там скали стърчаха нагоре, сякаш бяха костите на самата земя. Дълго време не срещнаха никакво живо същество, освен гарваните, които се виеха високо в небето, очаквайки нечия смърт. В далечината се виждаха и диви коне, които обитаваха тези мочурливи земи. Те спираха за миг, отмятаха сплъстените си гриви и отново изчезваха в галоп.
Но в манастира цареше мир и покой. Мекият звън на камбана отброяваше часовете, а в заобиколената с високи зидове манастирска градина растяха рози — филизите им пълзяха из пукнатините на рушащата се тухлена зидария. Някога тази постройка е била римска вила. Сестрите разказваха, че разрушили подовата мозайка в една от стаите, защото изобразявала срамни езически сцени. Гуенхвифар бе любопитна да узнае какво точно са представлявали сцените, но никой не й каза, а тя се стесняваше да попита. По краищата запазената мозайка представляваше прекрасни изображения на делфини и някакви други странни риби, а по средата сестрите бяха сложили обикновени тухли. В тази стая Гуенхвифар седеше понякога със сестрите и се занимаваше с ръкоделие — следобед, когато Игрейн си почиваше.
Игрейн бе на смъртно легло. Преди два месеца тази вест пристигна в Керлиън. Артур се готвеше да замине на север към Еборакум, за да огледа как е укрепена там защитната стена, издигната още от римляните, затова не можеше да отиде да я види. Моргана също я нямаше. Тъй като Артур не можеше да замине, а не можеше да се очаква от Вивиан на нейните години да отиде при умиращата, той помоли Гуенхвифар да отиде при майка му. Наложи му се да я убеждава дълго, но накрая тя се съгласи.
Гуенхвифар не разбираше много от гледане на болни. Но каквато и да бе болестта, сполетяла Игрейн, поне не я караше да страда много. Само не й стигаше дъх и не можеше да повърви, без да почне да кашля и да се дави. Сестрата, която се грижеше за нея, наричаше това заболяване „запушване на белите дробове“, но Игрейн не плюеше кръв, нямаше треска и лицето й не се зачервяваше. Устните й бледи, а ноктите — посинели. Глезените й се подуваха така, че тя трудно стъпваше; бе толкова отпаднала, че й бе трудно дори да говори и през по-голямата част от деня не ставаше от леглото. Състоянието й не се струваше чак толкова тежко на Гуенхвифар, но сестрата — гледачка бе категорична, че болната умира и че не й остава повече от седмица.