— През всички тези години, откак сме женени, само два пъти съм имала повод да мисля, че съм бременна, и двата пъти не можах да нося детето повече от месец-два. Кажи ми, лейди, дали… — гърлото й се стегна и тя не посмя да произнесе молбата си на глас: „Кажи ми, Игрейн, ще родя ли това дете, виждала ли си ме с детето на Артур на гърди?“ Какво би казал свещеникът, ако научи, че тя е готова на такъв компромис с магьосничеството?
Игрейн потупа ръката й.
— Ще ми се да можех да ти кажа нещо повече. Но виденията ми идват и си отиват не по моя воля. Да даде Бог всичко да свърши добре, дете мое. Може би не виждам нищо повече, защото по времето, когато се роди бебето, аз няма да бъда тук, за да го видя… не, не плачи, детето ми — помоли тя. — От мига, когато видях Артур обвързан в брачен съюз, съм готова да напусна този живот. Щеше ми се да видя вашия син, да държа в скута си и дете на Моргана, ако тя някога стане майка, но и така децата ми са добре, а Утър вече го няма. Може би там, някъде отвъд, Утър ме чака заедно с всички деца, които загубих при раждане. Ако пък не е така… — тя сви рамене — никога няма да го разбера.
Игрейн затвори очи и Гуенхвифар си каза: „Изтощих я с този разговор“. Поседя мълчаливо докато старата жена заспа, сетне стана и тихо излезе в градината, зашеметена. Съвсем не й се струваше възможно да е бременна. Не бе се замисляла за забавянето в цикъла си, по-скоро го беше отдала на преумората от пътуването. Та нали през първите три години след женитбата си мислеше, че е бременна при всяко закъснение. Такива закъснения й се случваха и през годината, когато Артур замина на битка при гората Селидон, а после и на дълъг поход. След това се върна тежко ранен и дълго време бе прекалено слаб, за да може да споделя леглото й. Тогава разбра, че ритъмът на месечния й цикъл е непостоянен. Не можеше да следи за редовността му по фазите на луната, защото понякога прескачаше два или три месеца.
Но сега, след разговора с Игрейн, тя се зачуди как нито за миг не е помислила за това — през ум не й мина да се усъмни в казаното от старата кралица. Някакъв глас шепнеше на Гуенхвифар: „Това е магия!“ и упорито й напомняше: „Всички тези неща са дело на Сатаната и нямат място тук, в тази обител на свети жени“ Но тя веднага си отговаряше: „Какво лошо би могло да има в това, че Игрейн ми е съобщила такова нещо?“ Та нали, мислеше Гуенхвифар, ангел Господен е бил пратен да предизвести Дева Мария, че ще роди син… тя изтръпна за миг от богохулното сравнение, но веднага след това се закиска при мисълта, че някой би могъл да сравни Игрейн с ангел Божи.
В този миг църковната камбана призова монахините на молитва и Гуенхвифар, макар че пребиваваше в манастира като гостенка и нищо не я задължаваше да присъства на службата, веднага се запъти към параклиса. Там коленичи на обичайното си място в отредената за гости част, но не успя да чуе много от литургията, защото с цяло сърце се бе отдала на най-страстната молитва, която бе отправяла през живота си.
„Най-сетне бе отговорено на молитвите ми. Благодаря ти, Христе, благодаря ти, Божа майко!“
„Артур не беше прав. Той не е имал вина. Няма да има нужда…“ Отново я изпълни парализиращото чувство на срам, което бе изпитала, когато той й бе казал онези думи, с които почти явно й разреши да му изневери… „Колко порочна жена бях тогава, та можах дори за миг да си помисля, че мога да го сторя…“ Но сега, въпреки порочните й мисли, Бог я възнаграждаваше, защото бе преценил, че тя го заслужава. Гуенхвифар вдигна глава и се присъедини към другите, които пееха „Тебе славим“ с толкова силен глас, че игуменката вдигна глава и я изгледа остро.
„Те не знаят защо съм благодарна на Бога… не знаят колко много трябва да Му благодаря… Но не знаят и колко лоша бях, защото тук, на това свято място, мислех за този, когото обичам…“
И в този миг, в цялата й радост, отново я прониза болка:
„Сега той ще ме види натежала с детето на Артур, ще му се сторя дебела и грозна и никога повече няма да ме погледне с любов и копнеж“. Въпреки радостта, която изпълваше сърцето й, тя изведнъж се почувства тъжна, сякаш нещо в нея се смачка.
„Артур ме бе освободил от клетвата ми и ние можехме да бъдем заедно — поне веднъж, а сега това няма да стане никога… никога… никога…“
Тя скри лице в ръцете си и заплака. Вече й беше все едно, че игуменката я гледа.
Тази нощ дишането на Игрейн стана толкова затруднено, че тя дори не можа да отпусне глава, за да си почине. Налагаше се да седи съвсем изправена, подпряна на много възглавници, за да може изобщо да диша. Имаше безкрайни пристъпи на кашлица и дъхът й свиреше. Игуменката й донесе някакво лекарство, което прочиствало дробовете, но от него само й прилоша и тя отказа да го вземе втори път.