Гуенхвифар остана при нея. От време на време задремваше, но се стряскаше. Всяко раздвижване на болната. Ставаше да й даде глътка вода, да й намести възглавниците, та Игрейн да намери поне малко облекчение. В стаята бе запалена само една малка лампа, но навън грееше пълната луна, а нощта бе толкова топла, че вратата, която водеше към градината, бе оставена отворена. Чуваше се постоянният шум на морските вълни, които се разбиваха в скалите под манастирската градина.
— Странно — проговори внезапно Игрейн с глас, който идваше сякаш отдалече. — Никога не съм си мислила, че ще дойда да умра тук… Спомням си колко тъжна и нещастна бях, когато за първи път пристигнах в Тинтагел. Вярвах, че съм на края на света. Сравнявах това място с Авалон — толкова светъл, прекрасен, потънал в цветя…
— Тук също има цветя — каза Гуенхвифар.
— Но те не са като тези у дома. Тук е толкова голо, има само скали — отвърна Игрейн. — Била ли си на Острова, дете?
— Израснах в манастира на Инис Уитрин, мадам. Прекрасно място е Островът. А когато идвах за първи път насам, през мочурищата, всичко ми се стори така голо, безлюдно и пусто. Толкова се боях…
Игрейн понечи да посегне към нея. Гуенхвифар взе ръката й и се уплаши, защото тя бе студена като лед.
— Добро дете си ти — поде Игрейн, — щом дойде чак дотук, а моите собствени деца не дойдоха. Зная и колко много се страхуваш от пътуванията, и все пак дойде, при това бременна.
Гуенхвифар притисна студените й ръце между своите.
— Не говори, това те уморява, майко.
Игрейн издаде слаб звук, наподобяващ смях, но той се изгуби в поредния пристъп на кашлицата.
— Мислиш ли, че има значение, Гуенхвифар? Трябва да ти призная, че имам вина пред теб — на самия ден на сватбата ви с Артур отидох при Талиезин и го питах дали има почтен начин Артур да не се венчае с теб.
— Аз… не знаех. Защо?
Стори й се, че Игрейн се поколеба, преди да отговори, но не беше убедена. Може би се дължеше на това, че старата жена говореше трудно.
— Не зная… може би съм мислела, че няма да си щастлива със сина ми.
Тя отново се закашля толкова продължително, сякаш никога вече нямаше да си поеме дъх.
Когато се поуспокои, Гуенхвифар каза:
— Сега наистина не бива да говориш повече, майко. Искаш ли да доведа свещеник?
— Дявол да ги вземе всички свещеници — отвърна съвсем отчетливо Игрейн. — Не ги искам около себе си. Не добивай толкова възмутен вид, детето ми. — Тя полежа мълчаливо. — Мислеше ме за много набожна, нали, щом прекарвам последните години от живота си в манастир? Но къде другаде бих могла да отида? Вивиан би ме приела на Авалон, но аз не можех да забравя, че тя ме омъжи за Горлоис… Зад тази градинска стена се издига Тинтагел — също като затвор. За мен той винаги е бил затвор. И все пак това бе единственото място, което бих могла да нарека свой дом. Бях убедена, че съм го заслужила с всичко, което изтърпях, докато живеех там…
Игрейн отново започна да се бори да си поеме дъх. Най-сетне проговори:
— Ще ми се Моргана да бе дошла… тя има Дарбата, би трябвало да знае, че умирам…
Гуенхвифар видя, че очите й са пълни със сълзи. Тя продължи да разтрива леко студените й ръце. Сега пръстите й вече бяха почнали да се вкочаняват — бяха твърди като ноктите на животно.
— Сигурна съм, че би дошла, ако знаеше, майко.
— Но аз не съм… отпратих я, откъснах я от себе си и я хвърлих в ръцете на Вивиан. А знаех колко безжалостна може да бъде Вивиан, че ще използва Моргана също тъй, както използва на времето мен — за благото на страната, но и заради собствената си власт — шепнеше Игрейн. — Отпратих я, защото мислех, че тъй е по-добре за нея. Беше по-добрата от две злини. Мислех, че ще й е по-добре в Авалон, в лоното на Богинята, отколкото в ръцете на черноризците, които щяха да я научат да вярва, че е порочна, само защото е жена.
Гуенхвифар беше потресена. Продължаваше да разтрива студените ръце на умиращата и смени затоплените тухлички при краката й, но те оставаха все тъй студени, а когато се опита да ги разтрие, Игрейн не почувства нищо.
Реши да опита отново.
— Краят ти е близо, не искаш ли да поговориш с християнски свещеник, скъпа майко?
— Казах ти, не искам — настоя Игрейн. — След всички тези години, когато мълчах, за да има мир в дома ми, мога спокойно да им кажа какво ми е истинското мнение за тях… Обичах Моргана толкова много, че я изпратих на Вивиан, за да може поне тя да се отърве от тях… — Игрейн отново започна да се задъхва. — Артур… — произнесе тя най-сетне. — Той никога не е бил мой син… беше само на Утър — надеждата за наследяване на трона, нищо повече. Обичах Утър много и му родих много синове, защото за него беше важно да има син, който да го наследи. Вторият ни син, който умря скоро след прерязване на пъпната връв — може би него бих обикнала като свой, както обичам Моргана… Кажи ми, Гуенхвифар, упреквал ли те е някога мъжът ти, че не си му родила наследник?