Гуенхвифар сведе глава. Сълзи опариха клепачите й.
— Не, винаги е бил много добър… нито веднъж не ме е упрекнал. Дори веднъж ми каза, че е познал немалко жени, но не знае да има дете от някоя, та може би вината била негова.
— Ако те обича заради теб самата, тогава е безценен бисер сред мъжете — каза Игрейн. — Ще бъде още по-хубаво, ако можеш да го направиш щастлив… Обичах Моргана, защото тя бе всичко, което имах и можех да обичам. Бях млада и нещастна; никога не би могла да разбереш колко нещастна бях през тази зима, когато я родих — сама, далеч от дома, а бях още дете. Ужасявах се, че мога да родя чудовище заради омразата, която изпитвах към детето, което носех. Но тя беше очарователно малко създание — кротка, умна, приличаше на малка фея. Само нея и Утър съм обичала на този свят… къде е тя, Гуенхвифар? Къде е, та не идва при майка си на смъртното й легло?
Изпълнена със състрадание, Гуенхвифар отвърна:
— Тя сигурно не знае, че си болна…
— Ами Дарбата! — Игрейн повиши тон и се размърда неспокойно върху възглавниците. — Къде би могла да бъде, та да не види, че умирам? О, аз знаех, че нещо я мъчи, още на коронацията на Артур — а не казах нищо. Не исках да знам нищо. Мислех си, че съм понесла достатъчно мъки през живота си, затова не продумах, когато тя имаше нужда от мен… Гуенхвифар, кажи ми истината! Възможно ли е Моргана да е родила, да има дете и да е някъде сама, далеч от всички, които я обичат? Казвала ли ти е нещо? Дали не ме мрази, дали затова не иска да дойде на смъртния ми одър — защото не споделих страховете си за нея, когато я видях на коронацията на Артур? О, Богиньо… отрекох се от ясновидския си дар, за да има мир в дома ми, защото Утър бе последовател на Христа… Богиньо, покажи ми къде е детето ми, моята дъщеря…
Гуенхвифар я накара да легне и каза:
— Лежи спокойно, майко… Да бъде Божията воля. Не бива да призоваваш Богинята на демоните между тези стени…
Игрейн се изправи рязко — въпреки подутото лице и синкавите устни тя изгледа по-младата жена така, че Гуенхвифар си припомни „Да, тя също е велика кралица — кралица на тази земя“.
— Ти не знаеш какво говориш — каза умиращата, а в гласа и се смесваха гордост, съжаление и презрение. — Богинята е над всички други богове. Религиите идват и си отиват — римляните разбраха това и несъмнено и християните ще го разберат някога, но тя е над всички. — Тя разреши на Гуенхвифар да я положи обратно върху възглавниците и простена — Тъй ми се иска краката ми да се стоплят… да, знам, че си сложила топли тухлички, но не мога да ги усетя. Четох веднъж в една стара книга, която Талиезин ми беше дал, за един мъдрец, който бил принуден да изпие отрова. Талиезин казва, че хората винаги са убивали по-мъдрите от тях. Също както хората в онази страна далеч на юг са приковали Христос на кръста, тъй и този мъдрец бил принуден да изпие отровата, защото управниците и придворните отрепки твърдели, че учението му е невярно. Когато умирал, казал, че студът пълзи от краката му нагоре… после издъхнал. Не съм пила отрова, но чувствам същото като него… ето, сега студът достига сърцето ми… — тя потръпна и притихна. За миг Гуенхвифар помисли, че е спряла да диша. Но сърцето й биеше все още, макар и бавно. Игрейн не каза нито дума повече. Продължи да лежи върху възглавниците и да хрипти, докато призори секна и последното й мъчително дихание.
11
Тялото на Игрейн бе положено в земята на обед. Преди това бе отслужена тържествена заупокойна литургия. Гуенхвифар стоеше до гроба, а по страните й се стичаха сълзи, докато гледаше как спускат покритото със саван тяло в пръстта. Но при все това не можеше искрено да оплаче свекърва си. „Животът й бе изпълнен с лъжа, тя не бе искрена християнка“. Ако това, в което Гуенхвифар вярваше, бе истина, то сега Игрейн гореше в пъкъла. Мисълта я измъчваше непоносимо, защото не можеше да забрави колко добре се бе отнасяла с нея свекърва й.
Очите й горяха от плач и безсъние. Снишилото се небе будеше в нея безименен страх; беше натегнало от облаци, сякаш всеки момент щеше да се изсипе проливен дъжд. Да, тук, между манастирските стени тя беше на сигурно място, но скоро трябваше да се лиши от закрилата им и да потегли на дълъг път, да язди с дни из откритите мочурливи земи, а мрачната заплаха на надвисналото небе щеше да я заобикаля отвсякъде — нея и нероденото й дете… Гуенхвифар потръпна и притисна ръце към корема си в плах опит да защити живота в него от ужасяващо огромния небосвод.