„Защо постоянно ме измъчва такъв страх? Игрейн бе езичница и безвъзвратно оплетена в клопките на Сатаната, но аз съм защитена от вярата си. Винаги мога да призова Христа на помощ. Какво толкова има под Божието небе, което ми вдъхва такъв ужас?“ Въпреки това тя се боеше — връхлиташе я както обикновено познатият безпричинен страх. „Не бива да се страхувам. Аз съм кралица на цяла Британия; единствената друга жена, носила тази титла, спи под земята… Да, аз съм кралица и нося сина на Артур под сърцето си. Как бих могла да се боя от каквото и да било на света?“
Монахините приключиха песнопенията си и се отдалечиха от гроба. Гуенхвифар отново затрепери и се обви по-здраво в наметалото си. Сега трябваше да се грижи повече за себе си, да се храни добре, да си почива много, да внимава да не допусне нещо да навреди на бременността й, както се бе случвало преди. Тя започна тайно да пресмята на пръсти. Ако се е случило последния път, преди тя да замине… но не, имаше поне десет недели от последното й месечно неразположение — изобщо не можете да бъде сигурна. Тъй или иначе, синът й трябваше да се роди някъде около Великден. Да, времето би било подходящо. Гуенхвифар си спомни как лейди Мелиъс роди сина си в най-лютата зима, как ветровете виеха навън, сякаш всички демони чакаха да грабнат душата на новороденото. Мелиъс настояваше свещеникът да дойде и да кръсти бебето едва ли не още преди да е проплакало. Не, Гуенхвифар бе доволна, че няма да й се наложи да ражда посред зима. И все пак, за да добие тъй дълго чаканото дете, би се съгласила да роди и навръх Нова година, ако трябваше!
Чу се звън на камбана, и малко след това игуменката дойде при Гуенхвифар. Тя не се поклони — беше казвала неведнъж, че тук светската власт няма никакво значение. Но тъй или иначе Гуенхвифар бе кралицата на тази страна, затова игуменката все пак склони почтително глава и запита:
— Тук ли ще останеш, лейди? За нас ще бъде голяма чест да ти оказваме гостоприемство толкова дълго, колкото пожелаеш.
„О, само да можех! Тук е толкова спокойно…“ На глас Гуенхвифар каза с ясно съжаление:
— Не мога. Трябва да се върна в Керлиън.
„Нямаше право да лишава Артур от добрата вест, от вестта, че ще има син…“
— Кралят трябва да бъде известен за… смъртта на майка си — допълни тя. Досети се какво очаква да чуе жената пред нея и продължи — Не се съмнявай майко, че ще го уведомя колко добре се грижехте за нея. Тя имаше всичко, от което се нуждаеше през последните дни на живота си.
— За нас бе удоволствие. Всички обичахме лейди Игрейн — отвърна възрастната монахиня. — Ще съобщим на хората от свитата ти да бъдат готови да потеглят утре сутрин, с Божията воля и ако времето позволява.
— Утре? Защо не още днес… — започна Гуенхвифар, но се прекъсна. Такова бързане би се сторило обидно на монахините. Едва сега осъзна колко е нетърпелива да съобщи новината на Артур, да сложи завинаги край на мълчаливия укор, че е безплодна. Постави ръка върху ръката на игуменката. — Сега трябва много да се молите за мен, да съумея да родя здрав син на нашия крал.
— Такава ли била работата, лейди? — Старото лице на игуменката се сбръчка от удоволствие, че кралицата й се доверява. — Разбира се, че ще се молим за теб. Сестрите ще се радват, че първи ще отправят молитви за очаквания принц.
— Ще даря богато вашия манастир…
— Божиите дарове и молитвите не се купуват със злато — отвърна строго игуменката, но въпреки това изглеждаше много доволна.
В помещението в съседство със стаята, където Игрейн бе спала през последните нощи, прислужницата на Гуенхвифар шеташе, прибираше дрехи и покъщнина в пътните дисаги. Когато Гуенхвифар влезе, тя я изгледа и замърмори:
— Не отива на една велика кралица да пътува само с една прислужница, мадам! Една прислужница може да си позволи съпругата на всеки рицар! Трябва да си мериш още една от селото тук, а трябва да те съпровожда и придворна дама.
— Вземи тогава една от сестрите — мирянки да ти помогне — отвърна Гуенхвифар. — Но колкото по-малко сме на брой, толкова по-бързо ще се придвижваме.
— Чух в двора на манастира да разправят, че на южните брегове пристават саксонски кораби — продължи да мърмори жената. — Скоро никъде в тази страна човек няма да може да пътува спокойно.
— Не ставай глупава — сопна се Гуенхвифар. — Саксонците от южното крайбрежие са обвързани с договор да живеят в мир с поданиците на британския самодържец. Освен това знаят добре на какво са способни легионите на Артур — сигурно помнят урока, който получиха при гората Салидон. Мислиш ли, че им се иска да станат плячка на гарваните? Пък и ние скоро ще бъдем пак в Керлиън, а в края на лятото дворът се пренася в Камелот, в летните земи — това е старо укрепление, което римляните се защитавали успешно срещу всички варварски набези. Никога не е било превземано. Сър Кай е вече там и ръководи строителството на голяма зала, в която да може да се разположи кръглата маса на Артур, та всички васални крале и рицари да седят редом на нея.