Игуменката продължи:
— Предай молбата ми на крал Артур, лейди — някой трябва да дойде да живее в Тинтагел. Когато Горлоис умря, из областта се понесоха слухове, че имал незаконен син, и други някакви роднини — някой от тях може да се опита да завоюва Корнуол. Докато Игрейн беше тук, хората знаеха, че ги управлява Артур, но сега няма да е зле, ако самодържецът изпрати тук някой от най-верните си рицари, може би като съпруг на лейди Моргана.
— Ще предам на Артур — обеща Гуенхвифар, и когато потеглиха на път, започна да обмисля думите на игуменката. Не разбираше много от държавни дела, но помнеше хаоса, който цареше в страната преди възцаряването на Утър, и после, когато умря, без да остави наследник. Същото щеше сигурно да сполети Корнуол, ако бе оставен без управление, без някой, който да бди за спазването на закона. Моргана бе законна херцогиня на Корнуол и бе редно да дойде тук и да встъпи в правата си. Гуенхвифар си спомни как веднъж Артур бе казал, че най-скъпият му приятел би трябвало да вземе сестра му за жена. Ланселет не беше богат и нямаше свои земи. Справедливо би било двамата да дойдат и да управляват Корнуол.
„При това сега, когато се очаква да родя сина на Артур, най-добре би било Ланселет да отсъства от двора. Би трябвало да не го видя никога вече, за да мисля за него така, както не подобава на омъжена жена и християнка“. Въпреки това мисълта, че Ланселет може да се ожени за Моргана, й бе непоносима. Дали някога на този свят се бе раждала по-голяма грешница от нея? Гуенхвифар яздеше с лице, скрито в качулката, без да обръща внимание на разговорите на съпровождащите я рицари. След време обаче осъзна, че минават през някакво село, което бе горяло. Един от рицарите я помоли за разрешение да спрат за малко. После тръгна да провери дали има оживели след нападението. Когато се върна, лицето му беше мрачно.
— Саксонци — обърна се той към останалите рицари и веднага млъкна, когато забеляза, че кралицата го слуша.
— Няма повод за опасения, мадам. Те са заминали, но ние трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, за да уведомим Артур. Ако ти намерим бърз кон, ще издържиш ли на по-усилена езда?
Гуенхвифар усети как й се стяга гърлото. Тъкмо излизаха от една дълбока долина и небето отново се извисяваше — безкрайно и заплашително — над тях. Тя се почувства като някое малко животинче в тревата, когато над него падне сянката на ястреба. Проговори с тъничък, треперлив глас, като малко момиченце:
— Не бива да яздя по-бързо. Нося детето на краля и не смея да го излагам на опасност.
Стори й се, че рицарят — беше Грифлет, съпругът на придворната й Мелиъс — отново понечи да каже нещо, но се отказа и стисна устни. После, прикривайки търпението си, поде:
— Нека тогава те съпроводим обратно до Тинтагел, мадам, или до някой друг голям замък наблизо. Върни се, ако искаш, в манастира, та ние да можем да стигнем бързо до Керлиън, още преди да се зазори втори път. Ако носиш дете, със сигурност не бива да яздиш през нощта! Съгласна ли си един от нас да те съпроводи обратно до Тинтагел или до манастира?
„Толкова ми се иска да съм зад крепостни стени, щом саксонците отново са навлезли в страната… но нямам право да съм такава страхливка. Артур трябва да научи, че ще има син“. Тя настоя:
— Не може ли един от вас да избърза към Керлиън, а останалите да продължат по-бавно с мен? Не можете ли да наемете вестоносец, та да уведоми Артур колкото е възможно по-бързо?
Очевидно беше, че Грифлет едва се въздържа да не изругае.
— Не мога да се доверя на който и да било платен вестоносец при това положение в страната, мадам, а ние сме малко на брой, за да те защитаваме дори в мирно време. Но нека бъде както нареждаш. Надявам се, че хората на Артур вече са му отнесли вестта.
Той се извърна. Челюстите му бяха побелели от стискане. Изглеждаше толкова гневен, че на Гуенхвифар й се прииска да го повика и да се съгласи с желанието му, но си повтори твърдо да не се държи като страхливка. Сега, когато й предстоеше да роди принц, трябваше да се държи като истинска кралица и да продължи да язди смело напред.
„А ако остана в Тинтагел и саксонците залеят страната, ще се наложи да остана там до края на войната, докато настъпи отново мир, а дотогава може да измине много време. Артур може и да не разбере, че съм бременна, може да ме остави да живея завинаги тук. За какво ще му е да заведе безплодна кралица в новия си дворец в Камелот? Нищо чудно да се вслуша в съветите на онзи стар друид, който ме мрази. Талиезин му е дядо и сигурно ще съумее да го убеди да ме смени с някоя, която ще му ражда по едно жизнено хлапе на всеки десет месеца. Само Артур веднъж да разбере, и всичко ще се оправи…“.