— Дори и някои от съюзническите войски ще се присъединят към него — отвърна Грифлет. — Тръгвай, щом трябва, Гауейн, и нека Бог бъде с теб.
Двамата рицари се прегърнаха.
— Ще се срещнем отново, когато Бог пожелае, приятелю. Гауейн се поклони пред Гуенхвифар. Тя му протегна ръка и каза:
— Почакай само миг — как е леля ни Моргоуз?
— Както винаги, мадам.
— А сестрата на Артур, Моргана — надявам се, че е на сигурно място в двора на Моргоуз? Гауейн я изгледа стреснато.
— Моргана ли? Не, мадам, не съм виждал братовчедка ни Моргана от години. Сигурен съм, че отдавна не е била в Лотиан. Така каза поне майка ми — продължи той, прикривайки учтиво нетърпението си. — Сега наистина трябва да потеглям.
— Бог да бъде с теб — отвърна тя, и остана да гледа подир конниците, докато тропотът на копитата заглъхна в мрака.
— Утрото наближава — обърна се тя към другите — и няма смисъл да лягаме да спим отново. Може би е по-добре да приберем палатките и да потеглим към Керлиън.
Когато слънцето се издигна над мочурищата, им се стори, че земята, през която яздят, вече е замлъкнала пред ужаса на войната. По това време на годината селяните трябваше да са по нивите си. Те минаха покрай няколко самотни ферми сред хълмовете, но не видяха да пасат овце, не чуха кучешки лай, никъде не излезе дете, за да ги изгледа, а дори по римския път не срещнаха нито един пътник. Треперейки, Гуенхвифар започваше да разбира, че вестта за войната се е разчула из цялата страна. Всички, които не можеха да воюват, бяха потърсили подслон пред произвола и на двете враждуващи армии.
„Дали това бързо пътуване няма да изложи детето ми на опасност?“ и тя разбираше, че трябва да избира между две злини — детето й, нейното и на Артур, бе застрашено от една страна от уморителното пътуване, а от друга — от възможността да попаднат в ръцете на саксонците. Затова реши да не дава повече поводи на Грифлет да се оплаква, че ги бави. Продължи да язди, отказвайки се от закрилата на носилката, за да не я винят, че бави всички, но през цялото време й се струваше, че страхът се сгъстява осезаемо навсякъде около тях.
Слънцето скоро щеше да залезе. Денят бе дълъг и уморителен, но най-после забелязаха високата наблюдателна кула, която Утър бе построил в Керлиън. Голямото кървавочервено знаме на Великия дракон се вееше на нея, и когато мина под него, Гуенхвифар се прекръсти.
„Сега, когато всички християни се събираха за решителна битка срещу езичниците, беше ли редно войските на един християнски крал да се сражават под този символ на древната демонска вяра?“ Веднъж бе задала този въпрос на Артур и той й бе отвърнал, че се е клел на народа си във Великия дракон — да го управлява, без да прави разлика между християни и езичници. Беше се разсмял, протягайки ръце с татуираните на тях варварски символи — увитите змии. Гуенхвифар мразеше тези змии, беше убедена, че нито един искрен християнин не би трябвало да допуска такова нещо, но Артур упорстваше:
— Нося тези символи от мига, когато се възцарих над тази земя на мястото на Утър. Не желая да разговарям повече за това, лейди. — Гуенхвифар така и не успя да го накара да разговаря втори път с нея по този въпрос, или пък да изслуша мнението на някой свещеник.
— Призванието на свещеника е едно, а кралският занаят — друго, мила моя Гуенхвифар. Бих желал да споделяш с мен всяка част от моя живот, но ти не искаш — затова няма повече да говорим с теб на тази тема. Що се отнася до свещениците, това не е тяхна работа. Казах ти, престани да настояваш. — Тонът му беше категоричен, но не и гневен. Въпреки това Гуенхвифар се подчини и вече никога не подхвана разговор за тези неща. Но сега, когато минаваше под веещото се знаме на Пендрагон, тя потръпна. „Ако синът ни ще управлява християнски земи, редно ли е друидско знаме да се вее над замъка на баща му?“
Проправяха си бавно път сред войските, разпънали палатки навсякъде около Керлиън. Някои от рицарите, които я познаваха, наизлязоха и започнаха да приветстват кралицата. Гуенхвифар се усмихна и помаха с ръка. Бяха васали на Лош, все мъже от Лотиан, северняци с пики и големи секири — дрехите им бяха от боядисана груба тъкан. Над техния лагер се вееше знамето на Мориган — Великия гарван, символ на войната. От лагера излезе братът на Гауейн, Гахерис, и се поклони пред Гуенхвифар, после тръгна редом с коня на Грифлет, заедно с хората на кралицата, към замъка.