— Гауейн ни каза, че саксонците са нахлули по бреговете — нима започва войната, от която се опасяваше Артур?
— От години знаехме, че този момент ще настъпи, Гуен — отвърна спокойно Ланселет. — За този миг обучаваше Артур своите легиони, затова работех и аз с конницата. Когато всичко свърши, може би ще настъпи мирът, за който копнея през целия си живот, мирът, към който се стремеше и Утър до сетния си ден.
Неочаквано Гуенхвифар се хвърли в прегръдките му.
— Може да те убият — прошепна тя. За първи път се осмеляваше да извърши такова нещо. Стоеше, притисната до него, скрила лице в рамото му. Ръцете му обвиха тялото й. Въпреки страха, който я разтърсваше, нежността на прегръдката му я изпълни с щастие. Когато проговори, гласът му трепереше:
— Всички бяхме наясно, че това ще се случи някой ден, скъпа. За наш късмет имахме достатъчно време да се подготвим, а имаме и Артур, който ще ни води — имаш ли представа, дори ти, която си негова съпруга, какъв велик водач е той и колко го обичаме всички ние, които го следваме? Той е млад, но е най-велик от всички крале, които са ни управлявали, още преди римляните да дойдат по нашите земи. Щом Артур води войските, можеш да бъдеш сигурна, че ще прогоним завинаги саксонците оттук. А що се отнася до другото — да бъде волята Божия, Гуенхвифар. — Той потупа нежно рамото й и продължи: — Горкото момиче, капнала си от умора. Трябва да те поверя на грижите на придворните ти дами.
Но Гуенхвифар усети как треперят ръцете му и се засрами, че се е хвърлила на врата му като някоя от жените, които съпровождат в поход войниците.
В покоите на кралицата също цареше бъркотия. Мелиъс прибираше дрехите й в кутии, Илейн надзираваше работата на слугините. Когато видя Гуенхвифар, тя я хвана за ръка и извика:
— Братовчедке, толкова бяхме разтревожени, че си тръгнала на път по това време! Надявахме се да получиш вестта, преди да си потеглила, та да останеш на сигурно място в Тинтагел!
— Не — отвърна Гуенхвифар — Игрейн почина. Гауейн ме срещна насред път — бяхме потеглили предишния ден. Освен това мястото ми сега е до моя съпруг.
Мелиъс попита:
— Грифлет с теб ли пристигна, лейди?
Гуенхвифар кимна.
— Той ме съпроводи до тук. Сигурно ще го видиш на вечеря — чух Гахерис да казва, че всички рицари са поканени да вечерят с краля.
Мелиъс отвърна:
— Да, ако това може да се нарече вечеря. Това не е вече замък, а военен лагер, и ще става все по-лошо. Но Илейн и аз направихме каквото можахме, за да се спазва някакъв порядък.
Мелиъс беше закръглена млада жена с почти неизменна усмивка. Сега обаче изглеждаше уморена и тревожна.
— Прибрах всички рокли и нещата, които ще ти трябват през това лято, в сандъци, господарке. Всичко е готово и можеш да потеглиш за Камелот още утре сутринта. Кралят нареди всички да тръгваме веднага — Кай е свършил добра работа и замъкът бил напълно обитаем. Но не сме предполагали, че ще се пренасяме така — набързо, едва ли не под обсада.
„Не“, отвърна на себе си Гуенхвифар. „Толкова време яздих насам, не искам утре да потеглям отново нанякъде! Моето място е тук. Синът ми трябва да се роди в бащиния си дворец. Няма да допусна да ме разнасят насам-нататък като багаж!“ На глас каза:
— Бъди спокойна, Мелиъс. Може би няма да се наложи да напуснем толкова бързо замъка. Прати някого да донесе вода и ми намери рокля, която да не е потънала в кал и просмукана от дъждовна вода. Какви са всички тези жени?
Оказа се, че жените са съпруги на някои от рицарите на Кръглата маса или пък на васални крале. Те също щели да заминат с тях за Камелот — най-лесно би било да заминат наведнъж с ескорт, закрилящ ги от евентуално нападение на саксонците.
— Ще бъдеш близо до бащиния си дом — каза Илейн, като че ли се надяваше това да намали явното нежелание на Гуенхвифар. — Ще може да посетиш съпругата на баща си и братята, и сестрите си. А докато Леодегранс е на война, твоята мащеха може да реши да дойде при нас в Камелот.
„Това няма да достави удоволствие на нито една от нас“, помисли Гуенхвифар и веднага се почувства виновна. Искаше й се да приключи разговора, като каже: „Бременна съм и не мога да пътувам“, но я притесняваше пороят от въпроси и суматохата, която биха предизвикали тези думи. Артур трябваше да узнае първи новината.
12
Когато Гуенхвифар влезе в тронната зала, тя й се стори изоставена и празна поради липсата на огромната Кръгла маса. Свалени бяха и всички флагове, великолепните килими и гоблени, Артур седеше на обикновена дървена маса насред залата, близо до запаленото огнище. Беше заобиколен от половин дузина от своите рицари, а още много други се навъртаха наоколо. Толкова й се искаше веднага да му съобщи за детето, но не би могла да го изтърси пред целия двор! Явно се налагаше да почака, докато си легнат — тъй или иначе, това бе единственото време, когато можеше да го има само за себе си. В този момент Артур вдигна очи и веднага стана и дойде да я прегърне.