— Не е ли Корнуолската херцогиня сред твоите придворни дами?
— Беше — отвърна Гуенхвифар, — но ни напусна преди няколко години. Отиде да живее с леля си и оттогава не се е вестявала. — Отново си зададе въпроса къде ли е да е всъщност Моргана. Не беше на Авалон, нито в Лотиан с Моргоуз. Не я откри и в Тинтагел при Игрейн. Би могла да бъде в Долна Британия, или да е заминала на поклонение в Рим, можеше да е отишла при феите или в самия ад — Гуенхвифар наистина нямаше понятие. Наистина не можеше да продължава така — Артур имаше право да знае къде живее сестра му, особено сега, след смъртта на майка им! Но нима Моргана не би дошла край смъртния одър на майка си ако имаше такава възможност?
Тя се върна на мястото си при Артур. Ланселет и кралят драскаха с върховете на кинжалите си по дървения плот на масата, и разсеяно се хранеха от една и съща чиния. Гуенхвифар прехапа устни и си помисли, че за Артур явно бе все едно дали е тук или е още в Тинтагел. Тъкмо се канеше да отиде на друга пейка при дворните си дами, но Артур вдигна очи към нея и й се усмихна. После й протегна ръка.
— Не, скъпа, не искам да те прогоня, но наистина трябва да разговарям с капитана на кавалерията. При нас има място и за теб. — Той повика един от прислужниците — Донеси друга чиния с месо за кралицата. Ланселет и аз опустошихме това блюдо. Сигурно някъде има и пресен хляб, ако го намерят. Откакто Кай замина, кухните са в пълен хаос.
— Ядох достатъчно — каза Гуенхвифар и се облегна на рамото му. Артур я потупа разсеяно по ръката. От другата си страна тя чувстваше топлината на Ланселет, здравите му мускули, и се почувства сигурна и защитена между двамата. Артур се приведе напред. Галеше косите й с една ръка, а с другата продължи да драска пред себе си с кинжала.
— Виж, не може ли конете да минат оттук? Имаме възможност да се придвижим бързо. Ще оставим колите с багажа и провизиите да ни следват по-бавно по равното, а конниците ще се движат напряко и с много по-бързо темпо. Кай нареди на хората си да пекат сухари за из път. Пекат и складират вече три години, още от битката при гората Селидон. Предполагам, че саксонците ще слязат на сушата тук — той посочи към грубата карта, която бе надраскал на масата. — Леодегранс, Уриенс, елате да видите…
Баща й приближи, а с него и още един мъж — строен, мургав и стегнат, въпреки сивеещите коси и бръчките по лицето.
— Поздравявам те, кралю Уриенс — каза Артур. — Винаги си бил приятел на баща ми, а сега и мой. Познаваш ли кралица Гуенхвифар?
Уриенс се поклони. Имаше приятен и мелодичен глас.
— За мен е удоволствие да разговарям с теб, лейди. Когато страната се умири, както всички се надяваме, ще доведа съпругата си в Камелот, за да ти я представя.
— Много ще се радвам — отвърна Гуенхвифар. Почувства неискреността в собствения си глас — така и не можа да се научи да казва учтиви фрази така, че да звучат убедително.
— Но няма да бъде това лято, сега имаме друга работа — продължи Уриенс. Той се наведе над картата на Артур. — По времето на Амброзиус преведохме една армия по този път — тогава нямахме други коне, освен товарните, но успяхме да минем оттук напряко. Ако отиваме на юг, към летните земи, трябва да заобикаляме блатата.
— Надявах се да не се наложи да се минава през планините — каза Ланселет.
— Ще бъде по-добре с такава голяма конница — поклати глава Уриенс.
— Но конете ще се хлъзгат по камъните и могат да си изпочупят краката — упорстваше Ланселет.
— По-добре това, лорд Ланселет, отколкото и конете, и хората, и колите да затъват в тинята. По-добре планини, отколкото блата — настоя Уриенс. — Вижте, тук е старата римска стена.
— Толкова хора драскаха, че не мога да видя нищо — каза раздразнено Ланселет. Отиде при огнището и извади от огъня дълга пръчка, отръска жарта от единия край и започна да чертае с въглена по пода. Ето, тук са летните земи, а тук — Езерата и Римската стена… Имаме, да кажем, триста конника, и тук още двеста…
— Нима са толкова много? — попита удивен Уриенс. — Та легионите на самия Цезар не са наброявали повече!
— Цели седем години обучаваме и коне, и конници — отвърна Ланселет.
— За това трябва да благодарим на теб, скъпи братовчеде — каза Артур.
Ланселет се обърна към него и се усмихна.