Гуенхвифар изгледа дамите си.
— Никоя от вас ли не иска да остане със своята кралица!
— Аз ще остана с теб, братовчедке, ако крал Артур се съгласи — каза Илейн. Мелиъс добави:
— Аз също ще остана, ако съпругът ми не възрази, въпреки че синът ни е вече в Камелот…
— Не, Мелиъс, ти трябва да отидеш при детето си — каза Илейн. — Аз съм нейна братовчедка и мога да издържа всичко, което може да издържи и Гуенхвифар дори да живея във военен лагер сред войници. — Тя застана до Гуенхвифар и взе ръката й в своята. — Но не можеш ли все пак да тръгнеш в носилка? В Камелот ще бъдеш на много по-сигурно място.
Тогава Ланселет стана и се запъти към кралицата. Сведе глава над ръката й и заговори тихо:
— Господарке, умолявам те да заминеш с другите жени. Само след дни всичко наоколо може да бъде напълно опустошено, когато пристигнат саксонците. В Камелот ще бъдеш и близо до бащиното си кралство. На ден път от Камелот, в Авалон, живее и моята майка — тя е прочута лечителка и е помогнала на много бебета да дойдат на бял свят. Сигурен съм, че би дошла да се грижи за теб и дори би останала до раждането на детето. Би ли тръгнала, ако обещая да пратя вест на майка ми да отиде при теб.
Гуенхвифар наведе глава и се опита да не заплаче. „Пак трябва да сторя, което ми нареждат. Аз съм жена и нямам право да наложа собствената си водя.“ Ето, дори Ланселет се присъедини към тези, които я убеждаваха да замине. Спомни си пътуването си от Летните земи до тук — дори с Игрейн до себе си бе полумъртва от страх. А през целия днешен ден бе яздила из мрачните, мочурливи местности, които разделяха Керлиън от Тинтагел. Най-сетне бе на сигурно място, сред стените на замъка, и й се струваше, че никога вече не би могла да изпита желание да излезе навън.
Може би, като поукрепне, когато види сина си жив и здрав в ръцете си… Да, тогава може и да се осмели да предприеме такова пътуване, но не и сега… Как можеше Ланселет да й предлага като нещо много приятно, едва ли не като подарък, компанията на онази зла вещица, майка му? Нима счита, че би допуснала магьосница в близост с нероденото си дете? Артур можеше да допуска до себе си заразата на клетвите си пред Авалон и връзките си с тези хора, но нейният син щеше да остане недокоснат от езическите пороци.
— Много мило от твоя страна, Ланселет — продължи да упорства тя, — но няма да тръгна накъдето и да било, преди да се роди синът ми.
— А ако ти предложа да те отведат на самия Авалон? — попита Артур. — Ти и детето ще бъдете там на по-сигурно място от, където и да било другаде.
Гуенхвифар потръпна и се прекръсти.
— Да ме закриля Бог и Света Дева Мария! — прошепна тя. — По-скоро бих отишла направо в страната на феите!
— Гуенхвифар, чуй ме — започна Артур настоятелно, но после въздъхна примирено и тя разбра, че е спечелила. — Прави каквото желаеш. Ако опасността от пътуването ти се струва по-голяма от тази да останеш тук, да ме опази Бог да те принуждавам да тръгнеш на път…
Гахерис избухна гневно:
— Артур, нима ще допуснеш това? Казвам ти, вържи я на коня и я отпрати, независимо дали иска или не! Кралю, нима ще се подчиниш на прищевките на една жена, която не е на себе си?
Артур поклати уморено глава.
— Спокойно, братовчеде — каза той. — Веднага се разбира, че си неженен. Гуенхвифар, да бъде, както искаш ти. Разрешавам на Илейн да остане с теб, а също една прислужница, бабувачката и твоя свещеник, но нито един човек повече. Всички други да потеглят призори. А сега те моля да се оттеглиш в покоите си. Нямам повече време за такива разговори!
Гуенхвифар му подаде формално бузата си за също така формалната му целувка и излезе от залата. Не се чувстваше ни най-малко като повелителка.
Останалите жени потеглиха в зори. Мелиъс помоли още веднъж да й бъде разрешено да остане с кралицата, но Грифлет отказа категорично.
— Илейн няма нито съпруг, нито дете — каза той. — Нека тя остане. Въпреки това, ако бях на мястото на крал Пелинор, никога не бих допуснал дъщеря ми да остане, независимо от чувствата й към кралицата. ти заминаваш, жено.
Гуенхвифар имаше чувството, че погледът, който Грифлет й хвърли, бе изпълнен с презрение.
Артур й обясни, че по-голямата част от замъка вече е военен лагер и тя няма право да се явява там. Длъжна бе да не излиза от покоите си, същото важеше за Илейн и за прислужницата. Тъй като почти всички мебели бяха вече в Камелот, намериха само едно легло от стаята за гости — на него спяха заедно Гуенхвифар и Илейн. Артур нощуваше в лагера с войниците. Всеки ден пращаше по веднъж човек да се осведоми за състоянието й, но иначе тя почти не го виждаше. Първоначално очакваше всеки момент мъжете да потеглят на бой със саксонците, или дори че битката ще ги връхлети тук, в Керлиън, но минаваха дни, сетне седмици, а все още нямаше никакви новини. От време на време пристигаха конници — вестоносци. Гуенхвифар забелязваше, че пристигат нови войски, но беше като зазидана в стаята си и малката градина зад нея; разчиташе на непълните новини, донесени от прислужницата или бабувачката — повечето много неясни и изпъстрени с клюки. Времето минаваше бавно — сутрин й се гадеше, затова предпочиташе да не става от леглото. По-късно започваше да се чувства по-добре — тогава обикновено започваше да се щура насам-натам из градинката. Безделието само подхранваше в съзнанието й страшни картини на саксонските безчинства по крайбрежието. Мислеше постоянно и за детето… Щеше й се да започне да шие бебешки дрешки, но нямаше вълна за предене, а и големият й стан не беше вече тук.