Той трепна и се дръпна, сякаш да се предпази, но мекият му глас на певец не наруши учтивия тон:
— Благодаря ти, но никой няма право да докосва моята дама. Та аз я нося със собствените си ръце, макар че трудно ходя и се подпирам на бастун — не мислиш ли, че имам причини за това, мадам?
Илейн наведе глава като нахокано дете и каза:
— Не исках да те засегна, сър.
— Разбира се, как би могла да знаеш? — отвърна той и изви тялото си, за да свали арфата и да я остави на пода. Гуенхвифар забеляза, че движението му причини силна болка.
— Удобно ли ти е, главни арфисте? Няма ли да изпиеш чаша вино, преди да ни попееш — добре ще е за гласа ти — рече Гуенхвифар и Кевин прие учтиво. Сетне забеляза флага с кръста, опънат на стана, и се обърна към Илейн:
— Ти си дъщеря на крал Пелинор, нали? За баща си ли тъчеш този флаг, да го носи в битката?
Гуенхвифар се намеси бързо:
— Илейн тъче също тъй добре, както и аз, но знамето е за Артур.
Кевин продължи с плътния си глас, с безразличен тон, сякаш коментираше първите опити на някое дете да тъче:
— Знамето е чудесно, и ще изглежда добре на някоя от стените в Камелот, когато се пренесете там, мадам, но аз съм сигурен, че Артур ще издигне знамето с Великия дракон, както и баща му преди него.
Но аз забравям, че дамите не обичат разговорите за битки. Да ви посвиря ли сега?
Кевин плъзна ръце по струните на арфата и засвири. Гуенхвифар слушаше като омагьосана, а прислужницата й се беше промъкнала до вратата и също слушаше, явно съзнавайки, че има възможност да сподели удоволствие, достъпно за крале. Кевин свири дълго в припадащия здрач и Гуенхвифар сякаш се бе озовала в някакъв друг свят, където принадлежността към християнската или езическата вяра нямаше никакво значение, в свят, в който нямаше редуване на война и мир, а само силата на човешкия дух разпръскваше мрака подобно на голяма пламтяща факла. Когато отзвучаха последните акорди, Гуенхвифар не намери сили да проговори. Само забеляза, че Илейн плаче тихо в настъпилото мълчание.
След време кралицата все пак поде:
— Думите са слаби да опишат удоволствието, което ни достави с изкуството си, велики арфисте. Мога само да кажа, че никога няма да забравя тази музика.
Кевин се усмихна криво, така че за миг й се стори, че се надсмива над нейното и над своето собствено вълнение, и отвърна:
— Мадам, в музиката този, който свири, получава също такава наслада, както и този, който слуша. — Обърна се към Илейн и продължи — Виждам, че арфата на лейди Моргана е у теб. Значи ти можеш разбереш това, което казвам.
Тя кимна, но отговори:
— В музиката аз съм само обикновена ученичка. Обичам да свиря, но надали бих доставила удоволствие някому с моята музика. Благодарна съм на приятелките си за търпението, с което слушат опитите ми да опозная това изкуство.
— Не е вярно, сама знаеш колко обичаме да ни свириш — намеси се Гуенхвифар, а Кевин се усмихна и каза:
— Арфата е може би единствения инструмент, който никога не може да звучи зле, независимо от това колко неопитен е изпълнителят. Винаги съм се чудил дали това е причината, поради която е посветена на Боговете.
Гуенхвифар сви устни — трябваше ли да й разваля удоволствието от хубавата музика, като говори за проклетите си богове? В крайна сметка този човек си оставаше отвратителен урод — ако не свиреше толкова добре, не биха го допуснали дори до прага в нито един почтен дом. Беше чула да разправят, че всъщност бил незаконороден, подхвърлен и отгледан от селяни. Нямаше намерение да го наскърбява, тъй като все пак бе дошъл, за да им достави удоволствие, но въпреки това отвърна поглед от лицето му. Достатъчно беше Илейн да си говори с него, ако иска. Гуенхвифар стана, отправи се към вратата и каза нервно:
— Задушно е, сякаш до нас е стигнал полъх от преизподнята.
Сетне рязко отвори вратата.
През потъмнялото вече небе преминаваха дълги огнени езици, които идваха от север. Викът на Гуенхвифар накара Илейн и прислужницата, и дори Кевин с тромавата си походка веднага да се притекат.
— Какво е това? Какво ли предвещава? — викаше кралицата.
Кевин отвърна тихо:
— Северняците казват, че това са отблясъци от копията на сражаващи се гиганти. Появят ли се такива знаци в небето, предвещават голяма битка. И наистина — нали тъкмо това ни предстои. Ще има голяма битка, мадам, и в нея легионите на Артур ще решат с помощта на Боговете дали занапред ще живеем като цивилизовани хора или навеки ще потънем в мрака. Редно беше да заминеш за Камелот лейди Гуенхвифар. Не бива тъкмо сега великият самодържец на Британия да се занимава с женски работи и с бебета.