Тя избухна:
— Какво знаеш ти за женските работи и бебетата — или дори за битките, друиде?
— О, тази няма да бъде първата битка в живота ми, кралице — отвърна той спокойно. — Арфата ми беше подарена от един крал в знак на благодарност, защото изтръгнах от бойните му арфи такива звуци, които му помогнаха да спечели битката. Нима мислиш, че бих се скрил на сигурно място сред девиците и онези дългополи евнуси — християнските свещеници? Не и аз, мадам. Дори престарелият Талиезин ще се сражава редом с всички.
В настъпилото мълчание огнените остриета на северното сияние разкъсваха небето над тях. Кевин продължи:
— Ако позволиш, мадам, сега трябва да се присъединя към господаря Артур. Трябва да разговарям с него и с Мерлин за значението на тези светлини, за това какво вещаят те за изхода от предстоящото сражение.
На Гуенхвифар й се стори, че остър нож се заби в утробата й. Ето, дори този уродлив езичник имаше право да бъде с Артур, а тя, неговата съпруга, трябваше да се крие тук, макар че носеше надеждата на кралството! Винаги си беше мислила, че ако някога зачене дете от Артур, той ще й оказва особено уважение, ще се отнася с нея като с истинска владетелка, а не като с непотребна вещ, която е бил принуден да приеме заради конете, които бяха нейна зестра! А ето какво ставаше — бяха я забравили, Артур я беше оставил в това ъгълче на замъка, защото не бе намерил начин да се отърве от нея, и нямаше да приеме дори прекрасното знаме, което бе изтъкала за него!
Кевин веднага забеляза, че нещо не е наред, и каза загрижено:
— Зле ли ти е, господарке? Лейди Илейн, ела да помогнеш на кралицата! — и той протегна ръка на Гуенхвифар, но тази ръка бе осакатена, с изкривена китка, и на нея Гуенхвифар видя татуираната в синьо змия… Тя се отдръпна рязко и сляпо заудря срещу него, без да съзнава какво прави. Кевин, който и без това трудно се крепеше на краката си, загуби равновесие и падна тежко на каменния под.
— Не се доближавай до мен — закрещя задъхано Гуенхвифар. — Не ме докосвай с ужасните си змии, езичнико! Ти си обречен на ада! Не докосвай с адските си змии детето ми!
— Гуенхвифар! — Илейн бе дотичала при тях, но вместо да подкрепи кралицата, тя се приведе загрижено над Кевин и му подаде ръка, за да може да се изправи. — Не я проклинай, друиде — тя е болна и не съзнава какво върши!
— О, не съзнавам, така ли? — гласът на Гуенхвифар се извиси и стана писклив. — Нима, мислите, че не знам как всички се отнасяте с мен като с глупачка, и си мислите, че съм глуха и сляпа, че не виждам как зад гърба на свещениците се стремите да върнете Артур към езическия порок, как искате да го предадете в ръцете на зли магьосници… Махни се оттук, страх ме е да не родя уродливо дете, защото съм гледала отвратителното ти лице…
Кевин затвори очи и силно стисна в юмруци обезобразените си ръце. Сетне се обърна безмълвно и се зае грижливо да поставя обратно арфата на раменете си. Потърси опипом тоягата, на която се подпираше; Илейн му я подаде, а Гуенхвифар дочу шепота й:
— Прости й, Велики друиде, болна е, не разбира…
— Звучният глас на Кевин прозвуча рязко:
— Знам добре това, лейди. Нима мислиш, че за първи път чувам такива думи от устата на жена? Съжалявам, защото исках да ви доставя удоволствие — каза той, и Гуенхвифар, стиснала глава между дланите си, чу драскането на тояжката му по каменния под и неравните му стъпки, докато той излизаше бавно от стаята. Но дори след като си бе отишъл, тя продължи да стои така, скрила глава в ръцете си. О, той я бе проклел, сторил й бе магия с тези ужасни змии — ето, тя ги усещаше как я хапят, как разкъсват отвътре тялото й. Струваше й се, че огнените копия в небето я пронизват; отблясъците им изгаряха мозъка й… Тя закрещя, скри лице в ръцете си и падна, гърчейки се, на пода, а копията продължаваха да я пронизват… съзнанието й се възвърна отчасти от вика на Илейн:
— Гуенхвифар! Братовчедке, погледни ме, кажи нещо! О, Дева Мария да ни е на помощ! Бързо, викайте бабувачката! Господи, колко кръв…
— Кевин! — крещеше Гуенхвифар. — Кевин прокле детето ми! — Тя се изправи мъчително, въпреки че болката разкъсваше тялото й, и заудря с юмруци по каменната стена. — О, Господи, помогни ми! Изпратете да повикат свещеника, свещеникът може би ще успее да премахне проклятието! — и без да обръща внимание на водата, примесена с кръв, която се стичаше по бедрата й, тя се добра до знамето, което сама бе изтъкала, като се кръстеше непрестанно, докато безумието я заля и всичко изчезна в мрака на кошмарите.
Минаха много дни, докато съзнанието й се върна и тя разбра, че е била много зле. Разбра, че е била на косъм от смъртта, след като е пометнала четиримесечен плод, че бебето е било прекалено малко и не е можело да диша.