„Артур! Сега вече той сигурно ме е намразил, нали отново не успях да износя сина му… Кевин, Кевин ми направи магия със змиите…“ Преследваха я страшни сънища, в които виждаше змиите и огнените копия, а веднъж, когато Артур бе край леглото й и се опита да я прегърне, тя се стресна и се отдръпна ужасено, защото й се стори, че живи змии се гърчат по китките му.
Дори когато животът й беше вече извън опасност, тя все не можеше да си възвърне силите. Лежеше неподвижно, изпаднала в апатия, а по лицето й постоянно се стичаха сълзи, които тя дори не се опитваше да изтрие. Не, лудост беше да мисли, че Кевин я е проклел — било е безумно бълнуване… Та нали това не бе първото дете, което беше пометнала? Ако някой имаше вина, то това бе тя самата — тя искаше да остане тук, лишена от чист въздух, добра храна, движение, от компанията на придворните си дами.
Придворният й свещеник я изслуша и се съгласи с нея, че би било лудост да се твърди, че Кевин я е проклел. Та нали Бог не би ползвал един езически жрец за свое оръдие, ако искаше да я накаже!
— Кралице, не бива прибързано да прехвърляш вината на други — каза той сурово. — Ако има вина, тя е само твоя. Тежи ли някой непризнат грях на съвестта ти, Гуенхвифар?
Непризнат грях ли? Не. Та нали още отдавна тя бе изповядала любовта си към Ланселет този грях й бе опростен, а оттогава винаги се беше старала да мисли с любов единствено за законния си господар и повелител. Не, не би могло да бъде това… Но все пак тя отново се бе провалила.
— Не съумях да убедя Артур… не намерих сили да го убедя — поде тя плахо, — да се откаже от езическите символи — змиите, и от знамето с Великия дракон. Би ли наказал Бог нероденото ми дете за този мой грях?
— Само ти знаеш какво тежи на съвестта ти, лейди. А за наказание на нероденото дете не бива да говориш… То сега е в обятията на Христа. Ако някой понася наказание това сте вие с Артур, но не съм аз този, който преценява трябва ли да бъдете наказани или не — завърши сухо свещеникът.
— Но какво да сторя, за да изкупя греха си? Какво трябва да направя, та Бог да пати на Артур син — наследник на британския престол?
— Искрено ли си убедена, че си сторила всичко, та Британия да бъде управлявана от крал — християнин? Или преглъщаш някои прави думи, само за да се харесаш на съпруга си? — заразпитва я неумолимо свещеникът. Когато той си тръгна, Гуенхвифар дълго лежа, загледана в знамето. Тя знаеше, че вече всяка нощ северните светлини пламтят на небосвода и вещаят скорошната решителна битка; но нали веднъж един римски император бе видял знака на кръста в небето и това бе променило съдбата на цяла Британия? Нямаше ли кръстът с нейна помощ да стори същото и за Артур?
— Хайде — обърна се тя към прислужницата си, — помогни ми да стана. — Трябва да довърша това знаме, под което Артур ще поведе войските си.
Тази вечер Артур дойде в покоите й, тъкмо когато тя довършваше последните бодове на знамето, а жените палеха светилниците.
— Как си днес, скъпа моя? Радвам се, че вече имаш сили да ставаш и дори да работиш — каза той и я целуна. — Не бива да скърбиш толкова, любима… Никоя жена не би могла да износи здраво дете при такова напрежение, когато решаващата битка ни предстои всеки момент. Наистина, трябваше да настоявам да заминеш за Камелот. Ние сме още млади, моя Гуенхвифар, Бог все още може да ни благослови с деца.
Но Гуенхвифар видя болката в очите му и разбра, че и той страда като нея. Тя го хвана за ръка и го привлече да седне на пейката до нея, пред знамето.
— Не е ли красиво? — попита тя също като дете, което си проси похвала.
— Много е красиво. Досега мислех, че не би могло да има по-фина изработка от тази — и той докосна с ръка кървавочервената ножница на Екскалибур, която не сваляше от кръста си, — но това е още по-красиво.
— Втъкавала съм молитвите си за теб и верните ти рицари в това знаме — Поде тя умолително. — Артур, чуй ме. Мислиш ли, възможно ли е Бог да ни е наказал? Възможно ли е Бог да не ни дарява с щастието да дадем бъдещ крал на страната, защото ние самите не му служим искрено, защото не отхвърляме езичеството и не приемаме изцяло Христовата вяра? Та нали всички злокобни сили на неверниците са се обединили срещу нас! Значи ние трябва да се сражаваме с тях под знака на кръста.
Той постави ръката си върху нейната и каза:
— Хайде, мила, лудост е да мислиш такива неща. Сама знаеш, че служа на Бог вярно, и доколкото ми стигат силите…
— Но въпреки това издигаш това езическо знаме с дракона над войските си — възкликна тя, а той поклати глава притеснено.