Но през цялата вечер, докато седяха около масите, докато Лот, Уриенс и херцог Марк разговаряха с Артур за бойна стратегия и разпределението на войските, Гуенхвифар срещаше погледа на Ланселет — тъмните му очи бяха изпълнени с ужас и скръб.
13
Когато Моргана напусна двора на Артур в Керлиън, бе поискала от него разрешение да посети Авалон и своята осиновителка. Затова и опитваше да съсредоточи мислите си единствено върху Вивиан — така можеше да избягва спомена за случилото се между нея и Ланселет. Допуснеше ли мислите да я върнат към онзи миг, всеки път й се струваше, че срамът я изгаря като нажежено желязо. Бе му се предложила сама — открито и честно, както постъпваха жените в старите времена, а той не бе пожелал от нея нищо повече от някакви детински игри, беше се подиграл с нейната женственост. Сама не знаеше дали се гневи на него или на себе си — дали бе по-лош начинът, по който той си бе поиграл с тялото й, или безумния глад, който тя изпитваше по неговото…
Понякога съжаляваше за суровите думи, които му беше казала. Защо й трябваше да го оскърбява? Той си беше такъв, какъвто го бе създала Богинята — ни по-добър, ни по-лош. А имаше и моменти по време на дългата езда на изток, когато беше склонна да вини себе си. Съзнанието й гореше от спомена за старата обида на Гуенхвифар — „дребна и грозна, сякаш е от народа на феите“. Ако можеше да му предложи нещо повече, ако беше красива като Гуенхвифар… Ако бе се задоволила с това, което той можеше да й предложи… и мислите й веднага отскачаха в обратната посока като махало. Не, той я бе оскърбил, а в нейно лице бе оскърбил и Богинята… Измъчвана от такива мисли, Моргана яздеше все напред през потъналите в зеленина хълмове. Постепенно това, което я очакваше на Авалон, започна да заема по-важно място в съзнанието й.
Беше напуснала Свещения остров без разрешение. Беше се отрекла от сана си на жрица, не бе взела със себе си дори малкия сърповиден нож, който бе получила при посвещаването. През последвалите години винаги бе спускала косите си така, че да покриват челото й, та никой да не види татуирания син полумесец. Сега, в едно селце, през което мина по пътя си, тя замени малък златен пръстен за синя боя от онази, която ползваха жените от племената, и подчерта с нея избледнелия лунен сърп.
„Всички тези неща ми се случиха, защото наруших обетите си пред Богинята…“ Тогава си припомни думите, които Ланселет бе й казал в отчаянието си — че не съществуват нито богове, нито богини, че това са форми, създадени от човечеството за неща, които не може да осъзнае и затова го изпълват с ужас.
Но дори да бе така, от това вината й не ставаше по-малка. Защото независимо от това дали Богинята бе това, което те си представяха, или бе просто име на великите и незнайни природни сили, тя все пак бе напуснала храма, начина на живот и мислене, на които се бе обрекла, бе забравила да спазва мощните приливи и отливи в жизнения ритъм на Земята. Бе яла храни, забранени за една жрица, бе отнела живота на растения, на птици и животни, без да се обърне с благодарствена молитва към Богинята, която по този начин жертваше частица от себе си за нейно добро. Бе живяла безразсъдно, бе се предложила на мъж, без да се е съобразила с волята на Богинята, само под влиянието на собственото си плътско желание само за собствено удоволствие. Не, наистина не можеше да очаква, че ще се върне на Авалон и ще заживее както преди. Докато яздеше сред хълмовете, заобиколена от плодородна земя, плискана от животворен дъжд, все повече разбираше колко много се бе отдалечила от учението на Вивиан и от Авалон.
Разривът е по-дълбок, отколкото си мислех. Дори тези, които обработват земята, станат ли християни, заживяват по начин, който ги откъсва от природа. Те считат, че техният Бог ги е направил господари на всичко, което живее и расте по земята. А ние, които се оттеглихме да обитаваме хълмовете и блатистите земи, горите и пущинаците, знаем, че ние не сме господари на природата, а тя владее нас — че от мига, когато желанието в слабините на бащите ни оплоди трепетно очакващите утроби на майките ни и ние дойдем на белия свят, ние сме подчинени на природата — дори идването ни се определя от нея; тя знае колко животни и растения ще загубят живота си, за да бъдем изхранени и да имаме сила за живот… Всички, всички тези неща са единствено във властта на великата Богиня и без нейната божествена щедрост не бихме могли да поемем нито веднъж дъх, без нея потокът на живота ще пресъхне и всичко ще загине. А дори когато в човека пресъхнат жизнените сили и дойде смъртта, то е, за да могат да дойдат други и да заемат нашето място на тази земя — и това е също нейно дело — на Богинята, която е не само облечената в зелено господарка на плодородието, но и мрачната повелителка на всичко, що е скрито под земята — и на семето, носещо нов живот, но и на гарвана и на ястреба, които носят смъртта, на червеите, които разяждат в мрака това, което вече не е необходимо. Да, тя е повелителка и на унищожението, на смъртта, на началото и края…