Но защо ли цареше такава пълна тишина — не се чуваха и камбани от Острова на свещениците, не долитаха песнопения от манастира, дори виковете на птиците бяха заглъхнали; като че ли се движеше през омагьосана страна. Най-сетне намери мястото, което търсеше. Беше станало много тъмно и дърветата, и храстите се очертаваха като заплашителни силуети — приемаха странни форми на дракони и чудовища. Но Моргана вече си възвръщаше някои от привичките, който бе имала на Авалон; съзнаваше, че нищо тук не представлява заплаха за нея, а и самата тя не таи зло в себе си.
Започна да си проправя път по скритата пътека. Някъде по средата трябваше да успее да разкъса мъглите; в противен случай щеше да се озове близо до кухнята на манастира, по-точно в градината зад нея. Наложи си да престане да мисли за заобикалящия я мрак и да настрои съзнанието си съзерцателно, да го изпразни от всичко друго, освен мисълта за мястото, където искаше да се озове. Стараеше се с всяка стъпка да изплита заклинанието, представяше си, че изпълнява ритуалния танц по спираловидната пътека, нагоре към светилището на Тор… Движеше се в мълчание, с полузатворени очи. Стъпваше много внимателно. Чувстваше, че мъглите вече я обвиват със студения си дъх.
Вивиан не бе намерила нищо толкова лошо в това тя да сподели леглото на своя полубрат и да му роди дете… син, в чиито жили течеше кръвта на древните крале от Авалон, по-достоен за крал от самия Артур. Ако пък бе родила дете на Ланселет, то би могло да бъде отгледано на Авалон и възпитано тъй, че да стане най-великия сред друидите. А какво щеше да стане сега с нейния син? Защо бе изоставила Гуидиън в ръцете на Моргоуз? „Що за майка съм аз?“, мислеше Моргана. „Трябваше да поръчам да ми доведат детето“. Но не бе събрала сили да погледне Артур в лицето и да му каже, че има дете от него. Не й бе приятна мисълта, че свещениците и придворните дами ще казват за нея: „Ето жената, която роди дете от Рогатия бог, съгласно старите езически обичаи на племената, които си боядисват лицата и носят рога на главата, и тичат с елените, също като че ли и те са животни…“ Детето си беше добре там, където го бе оставила. Дворът на Артур не бе място за него, пък и какво би правила тя с тригодишно момче, което щеше да тича постоянно по петите й, при това син на Артур?
Но имаше мигове, когато си спомняше за него. Спомняше си вечерите, когато й носеха ситото бебе, помнеше свойствения му сладък мирис. Помнеше как тогава седеше и му гукаше, без да мисли за каквото и да било, а цялото й тяло бе изпълнено от непомрачено щастие… Кога друг път й се бе случвало да бъде така щастлива? „Само веднъж“, припомни си тя, „когато лежахме с Ланселет на Тор, облени от слънчевата светлина, и после, когато ловихме диви патици по бреговете на Езерото…“ Моргана примигна и стреснато си помисли, че досега би трябвало да е изминала много повече път. Трябваше да е преминала мъглите и да е стигнала твърдата земя на Авалон.
Действително, около нея нямаше вече тресавища. Пътеката не поддаваше под краката й, покрай нея се издигаха дървета, но все пак Моргана не се бе озовала и в градината зад манастирската кухня. Ако бе на Авалон, сега трябваше да се намира на полето зад Дома на девиците, а пътечката да я отведе в овощната градина. Трябваше да реши какво ще каже, когато я открият, с какви думи можеше да убеди народа на Авалон, че има правото да се намира на това място. В същност имаше ли такова право? Стори й се, че вече не е толкова тъмно. Може ли луната да се бе издигнала в небето — беше три или четири дни след пълнолуние и скоро сигурно щеше да бъде толкова светло, че веднага би намерила пътя. В края на краищата не може да се очаква, че ще помни всеки храст и дърво по пътя, както когато живееше тук и познаваше острова на пръсти. Моргана стисна здраво юздата на коня си и внезапно изпита страх, че може и да се изгуби по толкова познатите й някога пътеки.
Не, наистина ставаше по-светло — сега вече дърветата и храстите се виждаха съвсем ясно. Ако наистина луната се беше издигнала, защо не можеше да я види над дърветата? Възможно ли бе някак да се е завъртяла, докато Моргана ходеше с притворени очи по пътеката през мъглата, свързваща двата свята? Ах, само да можеше да види нещо, което да й е познато! Небето беше безоблачно, нямаше ги и мъглите, но не се виждаше и нито една звезда.
Дали пък тези неща не й бяха станали чужди? Защо не виждаше и помен от издигащата се луна, която отдавна трябваше да е високо в небето?
Внезапно кръвта в жилите й сякаш се превърна в лед. По гърба й се стече студена струйка. Тя си спомни онзи далечен ден, когато бе излязла да събира билки, та да пометне детето, което растеше в утробата й… Нима отново се бе заблудила, дали не бе се озовала пак в онази омагьосана страна, която не беше нито Британия, нито тайният свят на друидите, а много по-стара, потънала в мрака на незнайното — страна, в която нямаше ни слънце, ни луна?