Наложи си да успокои лудото биене на сърцето си; вкопчи се в юздата и се опря на топлия хълбок на коня. Почувства топлата сигурност, която излъчваха мускулите и костите на животното. Топлият му дъх, единственото истинско и сигурно нещо около нея, галеше бузата й. Ако опиташе да постои на едно място и да помисли, щеше да намери обратния път… Но страхът продължаваше да се надига като вълна.
„Не мога да се върна. Не мога да намеря обратния път към Авалон. Не съм достойна. Няма да мога да си проправя път сред мъглите…“ Този страх й бе познат от изпитанието на жриците, но тогава тя се бе справила бързо с него.
„Но тогава бях по-млада и невинна. Никога не бях изневерявала на обета си пред Богинята, на тайното учение, не ми се бе случвало да измамя закона на живота.“
Моргана се бореше, за да овладее прилива на паника. Нямаше нищо по-лошо от страха. Страхът щеше да я изложи беззащитна на всяка опасност, която би се изправила на пътя й. Дори дивите зверове надушваха по тялото ти страха и тогава нападаха, а отстъпваха от смелия. Затова и най-смелият сред мъжете можеше спокойно да тича с еленовите стада, докато елените не подушеха страх у него… Дали, зачуди се Моргана, това не бе причината при ритуала да се боядисват със синя сърпица? Тази боя имаше остра миризма и може би прикриваше мириса на страха. Сигурно истински смелите мъже и жени бяха тези, чиито разсъдък не им рисуваше картини на това, което би се случило, ако нещо тръгне не както трябва.
Тук нищо не би могло да й причини зло, дори ако се бе залутала и бе стигнала страната на феите. Нали вече бе идвала тук веднъж — тогава онази жена бе й се присмяла, но не бе сторила нищо лошо или застрашително. Вярно, народа на феите бе по-древен и от друидите, но те също живееха според закона на Богинята и може би дори щяха да склонят да й покажат верния път. И тъй, нямаше от какво да се бои; в най-лошия случай щеше да й се наложи да прекара самотна нощ под дърветата.
Изведнъж видя в далечината светлина — може би бе някоя от факлите, които осветяваха двора на Дома на девиците? Ако бе наистина тъй, значи скоро щеше да си е у дома, ако не — щеше да намери някого, когото да попита за пътя. Ако се бе озовала на Острова на свещениците, би могла да срещне непознат свещеник и да го уплаши — той веднага щеше да реши, че тя е фея. Моргана се замисли дали от време на време тези жени действително не отиваха там, за да изкушават свещениците. Беше напълно допустимо, че тъкмо тук, в светилището на Богинята, някой по-впечатлителен черноризец би могъл да почувства пулса на мястото, да осъзнае, че неговият начин на живот е отрицание на жизнения поток, че спира пулсиращите сокове, които движат света. Та те не приветстваха живота, а го отричаха — отричаха живота на сърцето, живота на природата, отричаха закона на живота, който свързва мъжа и жената…
Ако аз бях господарка на Авалон, бих пращала девиците в манастира по новолуние. Щях да принудя свещениците да разберат, че не могат безнаказано да презират Богинята и да й се подиграват. Щях да ги накарам да разберат, че са мъже и че жените не са проводници на порока, изпратени от някакъв предполагаем Сатана, а носителки на волята на Великата майка… Да, Богинята би ги накарала да преклонят глава пред нея… на Белтейн или в нощта срещу Еньовден…
Но може би тези налудничави свещеници все пак биха прогонили девиците, сякаш са демони, дошли да изкушават праведници?
За миг й се стори, че чува отнякъде гласа на Мерлин:
„Нека всеки бъде свободен да почита своя Бог…“
„Дори ако да служиш на този бог означава да отричаш живота на земята?“ — Попита в себе си Моргана, но вече знаеше и отговора, който Мерлин би дал: „Да, дори да е така“.
Сега през дърветата ясно се виждаше източника на светлината. Беше голяма факла, прикрепена на дълъг прът — сиянието й хвърляше синкавозлатисти отблясъци наоколо. За миг очите на Моргана бяха заслепени от блясъка на факлата, но сетне видя и мъжа, който я държеше. Беше слаб и тъмнокос — нито свещеник, нито друид. Носеше около слабините си препаска от петниста дивечова кожа, на раменете си — някакво тъмно на цвят наметало. Приличаше на човек от племената на Древните, но бе по-висок от тези, които Моргана познаваше. Косат му беше дълга, а в нея бе вплетен венец от червени есенни листа — но нали все още бе лято? Тези есенни листа отново уплашиха Моргана. Когато човекът проговори, тя установи, че гласът му е мек и мелодичен, и че ползва диалекта на Древните: