— Добре дошла, сестро. Сама ли замръкна? Ела насам и ме остави аз да водя коня ти. Познавам добре пътеките.
Държеше се така, помисли си Моргана, като че ли тук я бяха очаквали.
Тя последва непознатия като насън. Пътеката ставаше все по-ясна и удобна, а светлината на факлата прогонваше сенките на мрака. Човекът водеше коня пред нея, но от време на време се обръщаше и й се усмихваше. Зъбите му бях много бели, а тъмните му очи излъчваха веселие.
Сега наоколо заблещукаха нови и нови светлини; някъде, Моргана не разбра къде точно, водачът й предаде коня на някой друг, и я поведе към един кръг от светлини. Тя не помнеше как е влязла, но изведнъж се озова в голяма зала, където пируваха мъже и жени, всички с гирлянди в косите. Някои се бяха окичили с есенни листа, но тя видя и жени, чиито коси бяха увенчани с пролетни цветя. Видя и други, с венци от зеленика. Отнякъде се носеха звуци на арфа.
Водачът й бе неотстъпно до нея. Поведе я към масата в центъра на залата и сред хората, седнали около нея, Моргана разпозна без особено учудване жената, която бе срещнала някога, окичена със същия венец от голи ракитови клонки. Мъдрите сиви очи на жената нямаха възраст — Моргана почувства, че те виждат и знаят всичко.
Водачът на Моргана я покани да седне на една пейка и постави в ръката й чаша, изработена от някакъв непознат за нея метал. Напитката в нея бе приятна, сладка на вкус, ухаеше на торф и пирен. Моргана пи жадно, а сетне осъзна, че е прибързала — след глада и жаждата напитката завъртя главата й. Тогава си припомни думите от една стара приказка — „ако изгубиш пътя и се озовеш в страната на феите, не яж от храната им и не пий от питието им…“ Но това бе просто някаква стара приказка — те не биха й причинили нищо лошо.
На глас попита:
— Какво е това място?
Господарката отговори:
— Намираш се в замъка Чариот, и си добре дошла, Моргана, кралице на Британия.
Моргана поклати глава:
— Не, не, аз не съм кралица. Майка ми бе Велика кралица, а аз съм херцогиня на Корнуол, нищо повече…
Дамата се усмихна.
— То е едно и също. Ти си уморена, изминала си дълъг път. Яж и пий, сестрице, а утре някой от моите хора ще те отведе там, където пожелаеш. Сега е време да пируваме.
В чинията, която поставиха пред нея, имаше плодове и мек черен хляб от непознато за Моргана зърно, но въпреки това й се стори, че вече някога е яла от него… Едва сега забеляза, че мъжът, който я бе довел дотук, носи златни гривни с формата на змии, увити около китките му… Стори й се, че змиите са живи, та потри очи, убедена, че сънува. Когато отново се вгледа в тях, видя, че са обикновени гривни, а може би татуировки — такива, каквито поставиха на Артур в деня, когато стана крал. Понякога, когато се вглеждаше в мъжа, на фона на сиянието на факлите й се струваше, че вижда тъмната сянка на разклонени рога над главата му. Навремени й се струваше, че повелителката на замъка е пищно облечена и окичена със златни накити, но сетне венецът около главата й отново се превръщаше в ракитов, а огърлицата на шията й беше от нанизани мидени черупки — от онези малки миди, чиито черупки бяха леко разтворени също като интимните места на жената, и затуй бяха посветени на Богинята. Моргана седеше сред тези непознати хора, заслушана в далечните звуци на арфата, които й се струваха по-прелестни от всяка музика, която бе чувала на Авалон…
Вече не чувстваше умора. Сладкият вкус на напитката прогони умората и скръбта от мислите й. По-късно поставиха арфа и в нейните ръце, и тя се присъедини към песните; никога преди гласът й не бе звучал тъй нежно, тъй ясно и чисто. Докато свиреше, изпадна в полусънно състояние, и й се стори, че всяко от заобикалящите я лица й напомня за някого, когото е познавала… Привидя й се, че върви по брега на облян от слънцето остров, свирейки на арфа със странна форма. Сетне изведнъж се видя как седи в голям двор, настлан с плочи, а един мъдър друид в странни, дълги одежди я обучава да се ориентира по звездите и да си служи с компас. Припомни си как я бяха обучавали на вълшебни песни и звуци, който можеха да отворят заключена врата или да изправят кръг от огромни камъни. Когато изучи всичко, поставиха на главата й корона, изобразяваща златна змия…
Моргана чу как господарката на замъка казва, че е време за почивка. На другата сутрин щяла да й даде водач, който да изпрати нея и коня й. Тази нощ я сложиха да спи в прохладна стая, по чиито стени висяха килими от зелени листа — или може би това бяха тъкани гоблени, със сцени, представляващи различни истории — струваше й се, че образите оживяват и разказват предания за това, което е било. Видя и себе си сред образите в големите гоблени — с арфа в ръка и Гуидиън, който седеше в скута й. Видя образа си още веднъж, този път заедно с Ланселет той галеше косите й и държеше ръката й, и Моргана си каза, че трябва да си припомни нещо, че има някаква причина, поради която се гневеше на Ланселет, но не можа да извика никакъв спомен за нея в съзнанието си.