На другия ден господарката на замъка каза, че предстои голям празник и я покани да остане още ден-два и да танцува и да се весели с останалите, и Моргана се съгласи… Стори й се, че много отдавна се е веселила и танцувала за последен път. Замисли се какъв ли е празникът, но не можа да разбере… Още бе рано за нощта срещу равноденствието, а нямаше и слънце, нито пък луна, по които да се ориентира.
Вплетоха гирлянди от пищни летни цветя в косите й — „Така трябва“, каза господарката, „ти вече не си неопитна девица“. Навън беше беззвездна нощ, и Моргана изпитваше смътно безпокойство, защото не виждаше никъде луна, също както денем не можеше да види слънцето. Един ден ли бе минал, или може би два, или три? Тук времето като че ли нямаше значение; Моргана ядеше, когато огладнееше, спеше, когато почувстваше умора — на постеля, покрита с прясно сено, заедно с една девица от придворните на господарката. Веднъж се събуди и установи с удивление, че момичето, което понякога много й напомняше на Рейвън, бе увило ръце около шията й и я целуваше. Моргана отвърна на целувките без никакво чувство на свян. Всичко беше като насън, където бе възможно да се случат какви ли не странни неща. От време на време се чудеше как е станало тъй, но това не й се струваше много важно, и тя продължаваше да живее в своя вълшебен сън. Случваше се да се зачуди какво ли е станало с коня й, но станеше ли дума за тръгване, господарката й казваше да не бърза, казваше, че всички искат тя да постои още сред тях… Веднъж, години по-късно, тя се опита да си припомни всичко, което й се бе случило в замъка Чариот, и през съзнанието й преминаха откъслечни спомени; как бе лежала в скута на господарката и бе сукала от гърдите й, без да изпитва ни най-малко удивление от това, че тя, вече зряла жена, може да лежи в скута на майка си, която я галеше и целуваше като бебе… Не, това сигурно е било сън, причинен от замайващо силното вино…
Имаше моменти, когато й се струваше, че господарката на замъка е всъщност Вивиан, тогава си казваше: „Може би съм се разболяла, имам треска и бълнувам?“ Скиташе сред горите заедно с девиците на повелителката, търсеха билки и корени и сякаш нямаше никакво значение какъв е сезонът. Помнеше и празника — коя ли нощ беше това? Тогава тя танцува под звуците на арфите, а после свири и пя на танцуващите, и песните й бяха едновременно тъжни и весели. Веднъж, докато береше диви плодове и цветя, с които да украси косите си, попадна на белия скелет на някакво животно. Около врата му имаше останал къс кожа, и на него парче червено платно — червени на цвят бяха дисагите, в които тя носеше багажа си, когато напуска Керлиън. Какво ли се бе случило наистина с коня й, дали беше на сигурно място в конюшните? Не бе виждала конюшни в замъка на феите, но трябваше да има място, където държат конете си. А засега й бе достатъчно да танцува, да пее, да остави времето да минава незабелязано по силата на вълшебното…
Друг път, докато танцуваше, при нея дойде мъжът, който я бе довел в замъка, и я изведе от кръга на танцьорите. Тя така и не узна името му. Как бе възможно, след като не виждаше нито слънце, нито луна, да чувства така мощно в жилите си приливите и отливите на живота, управлявани от небесните тела?
— Ти носиш кама — каза мъжът. — Махни я, не искам да имаш нож у себе си.
Тя отвърза кожената връв, на която висеше камата й, и я хвърли, без да погледне къде е паднала. Тогава той я привлече към себе си, а тъмните му коси се смесиха с нейните; устните му имаха вкуса на диви плодове и на онази силна напитка, която ухаеше на пирен. Мъжът свали дрехата й. Моргана бе привикнала към студа — за нея нямаше никакво значение, че тревата, на която отпусна голото си тяло под неговото, бе студена и влажна. Тя го докосна; той беше силен и излъчваше топлина; почувства силата на мъжествеността му и топлината на ръцете му, с които разтваряше бедрата й. Тялото й го прие с глада на девственица; после двамата се сляха и почувстваха как през тях преминава пулса на земята.
Внезапно Моргана бе обзета от страх. Не искаше да забременее от него. Припомни си ужасните страдания при раждането на Гуидиън. Със сигурност нямаше да преживее второ раждане. Но когато понечи да заговори, той постави нежно ръка върху устните й и тя разбра, че е прочел мислите й.