— Не се страхувай от това, прекрасна лейди. Сега не е време за зачеване, а само за удоволствие — чу Моргана мекия му глас, и тогава се отдаде изцяло на чувствата си. Да, той наистина носеше корона от еленови рога на главата си. Тя отново се съчетаваше с Рогатия бог на горите. Стори й се, че от небето над тях валят звезди — а може би бяха просто светулки в околните шубраци?
Случи се веднъж, докато се разхождаше с останалите жени из горите, да излязат пред малко горско езеро. Моргана се надвеси над него и се загледа в дълбоките води — стори й се, че вижда в тях лицето на Вивиан. Сега косата й бе сива, а на места дори напълно побеляла. По лицето й имаше бръчки, които Моргана не бе виждала преди. Устните на Вивиан се отвориха и на Моргана й се стори, че тя я вика. Едва тогава си каза: „Откога ли съм тук? Сигурно от четири или пет дена, може да е минала и седмица. Крайно време е да потеглям. Нали повелителката обеща да ми даде водач, който да ме упъти към бреговете на Авалон…“
Отправи се към господарката на замъка и й каза, че сега наистина трябва да си тръгне. Но вече падаше здрач — по-добре бе да остави тръгването за утре…
Случи й се отново да види във водите на горското езеро лицето на Артур. Той събираше войските си… Видя и Гуенхвифар — изглеждаше уморена и малко остаряла; държеше ръката на Ланселет и двамата се сбогуваха, а той се наведе и я целуна по устните… „Е, да“, каза си с горчивина Моргана, „той много обича тези детински игри. Гуенхвифар също не би желала да промени нещата — така може да притежава цялата му любов и вярност, а същевременно да запази и честта си…“ Но се оказа много лесно да забрави дори и тях.
Една нощ, не знаеше кога, Моргана се стресна насън и се събуди. Беше й се счул отнякъде силен вопъл и отново й се привидя, че стои изправена в центъра на светилището на Тор, а страхотните викове пронизваха ушите й и отекваха във всички светове. Да, бе чувала този глас веднъж, още преди да стане жена — глас сякаш ръждясал от неупотреба, гласът на Рейвън, която нарушаваше мълчалото си само когато Боговете й поверяваха вест, която не биха предали по друг начин…
„О, Пендрагон предаде Авалон“, стенеше Рейвън. „Великият дракон отлетя… Неговото знаме не се вее над бойните редове на тези, които ще се изправят срещу саксонците… Трябва да плачем, защото ако Повелителката напусне Авалон тя никога няма да се върне отново тук…“ и Моргана ясно дочу ридания в дълбокия мрак.
Сетне настана мълчание. Моргана седна в постелята, озарена от сивкава светлина. За първи път, откак бе тук, съзнанието й се проясни напълно.
„Много отдавна съм тук“, каза си тя. „Дошла е зимата. Трябва да си тръгна още преди края на този ден… макар че, знам ли кога ще настъпи той, нали тук няма слънце… Не, трябва да тръгвам веднага, още тази минута“, каза си, че трябва да поиска да й доведат коня; но си припомни нещо и разбра, че той отдавна е загинал в горите. Тогава се уплаши и се запита: „Но откога всъщност съм тук?“
Потърси с привичен жест камата си, но си припомни, че я бе захвърлила. Облече дрехата си — стори й се изтрита и овехтяла. Не помнеше да е прала нито нея, нито бельото си, но не й се виждаха замърсени. Внезапно се запита дали не е полудяла.
„Отида ли при господарката на замъка, тя отново ще ме убеди да не тръгвам“.
Сплете косите си… защо ли ги бе носила разпуснати като девиците, тя, зрялата жена? И тогава тръгна по пътя, за който бе дълбоко убедена, че ще я отведе накрая на Авалон…
Говори Моргана…
До ден-днешен не знам колко дни и нощи прекарах в страната на феите — опитам ли се да си припомня нещо, в съзнанието ми всичко се замъглява. Колкото и да се опитвам, все ми се струва, че съм била там най-малко пет или най-много тринадесет денонощия. Не съм напълно убедена колко време е изтекло тогава във външния свят или на Авалон, но тъй като хората правят сметка на времето, за разлика от феите, сега мога да предположа, че са били около пет години.
Колкото повече остарявам, се убеждавам, че времето минава за нас, защото сме свикнали да броим нещата — броенето е навик, просмукал се в цялото ни съществувание. Броим пръстчетата на новороденото бебе, изгревите и залезите, броим дните или сезоните, които трябва да минат, докато детето узрее в майчината утроба и дойде на белия свят, броим миговете до някоя дългоочаквана среща. Броим годините в зависимост от завъртането на земята около слънцето — то е една от първите мистерии, на която обучават жреците. В страната на феите времето не съществуваше и не бе текло за мен. Когато отново се озовах във външния свят, установих, че по лицето на Гуенхвифар има нови бръчки, а сияещата младост на Илейн бе малко помътняла. Но моите ръце бяха все така гладки, лицето ми бе незасегнато от бръчки, и макар че в нашия род всички побеляват млади — Ланселет например имаше бели коси още на деветнадесет години — моята коса си оставаше черна като гарваново крило.