Слънцето грееше силно, но тя потрепери. Нямаше представа кое време на годината е сега, но забеляза неразтопен сняг в тръстиките около Езерото. „В името на Богинята, възможно ли е да е минала зимата и сега да е ранна пролет?“ Но щом Артур бе имал време да се реши на клетвопрестъпничество, трябваше да е отсъствала по-дълго, отколкото се осмеляваше да предположи.
И тъй, нямаше нито кон, нито кама, изчезнало бе и всичко, което бе взела със себе си, когато тръгна от Керлиън. Обувките й също бяха протрити, намираше се на негостоприемен бряг, далеч от всички места, където биха разпознали в нея сестрата на краля. Какво пък, и друг път й се беше случвало да пътува гладна. За миг бледа усмивка прекоси лицето й. Можеше да си изпроси малко хляб от някой богат дом или манастир. Щеше да се отправи към двора на Артур. Може би в някое от селата, през които щеше да мине, някой щеше да има нужда от бабувачка. Тогава тя щеше да предложи услугите си в замяна на малко храна.
Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж, към далечните брегове оттатък водната шир. Щеше ли да се осмели на един последен опит, ще успее ли да произнесе словото на силата, което би я върнало на Авалон? Ако поговореше с Рейвън, може би щеше да разбере малко повече за надигащата се опасност… отвори уста и понечи да извиси глас, но се отказа. Как би могла да застане лице в лице с Рейвън — Рейвън, която винаги бе спазвала толкова съвестно законите на Авалон, която не бе опозорила с нищо жреческите одежди? Как да се изправи пред ясния поглед на Рейвън, докато умът й изгаряше от спомени за всичко, което бе вършила във външния свят и в царството на феите? Та нали Рейвън би прочела мислите й за миг… Очертанията на брега и църковната камбанария се замъглиха пред очите й от бликналите сълзи. Моргана решително обърна гръб на Авалон и тръгна да търси римския път, който водеше на юг, през рудниците, към Керлиън.
Моргана бе на път от три дни, а още не бе срещала жива душа. Първата нощ преспа в изоставена овчарска колиба — там поне не бе изложена на вятъра, но не успя да намери храна. На втория ден се натъкна на някаква ферма, но в нея откри само едно полуумно гъсарче. Все пак то й позволи да влезе и да поседи край жаравата на огнището. Тя извади трън от петата му, а за отплата то й даде къшей хляб. Случвало й се беше да пътува и по-дълго време без храна.
Но докато наближаваше Керлиън, мина и покрай две опожарени къщи, а и реколтата гниеше в полето… По всичко личеше, че саксонците са минавали оттук! Моргана влезе в една от опустошените къщи — вътре нямаше почти нищо, но в една от стаите откри изпокъсано наметало, явно изоставено от някой при бягството. Очевидно никой от мародерите не бе пожелал да го вземе, но все пак платът бе вълнен и топлеше. Моргана го взе и се уви в него, макар че така заприлича напълно на просякиня. Студът я мъчеше много повече от глада. На свечеряване чу кудкудякане в запустелия двор — явно кокошките още не бяха разбрали, че никой вече няма да им даде храна тук. Моргана издебна една и й изви врата. Сетне накладе малък огън в полуразрушеното огнище. Дори да видеха виещия се дим, хората щяха да решат, че в къщата има призраци. Тя изпече птицата на шиш — оказа се толкова стара и жилава, че Моргана трудно се справи с нея въпреки яките си зъби. Все пак, бе толкова гладна, че това не можеше да я спре и тя оглозга кокалчетата, сякаш бе яла най-крехко и вкусно приготвено пиле. После, в една пристройка, която на времето е била ковачница, намери парчета кожа. Нападателите бяха отмъкнали всички инструменти и всичко, направено от метал, но не бяха обърнали внимание на разпилените парчета кожа. Моргана уви в тях остатъка от кокошката. Искаше й се да закърпи и обувките си, но нямаше с какво да реже кожата. Е, стигнеше ли до някое село, би могла да заеме за малко нож от някого. В какъв ли пристъп на лудост бе хвърлила собствената си кама?
Беше няколко дни след пълнолуние, и когато Моргана напусна изоставената ферма, забеляза, че каменните стъпала на входа са заледени. Бледата луна още не бе напуснала утринното небе. Тъкмо излизаше от вратата с кожената торба със студено месо в едната ръка и здрава тояга в другата — сигурно отрязана, а сетне захвърлена от някой овчар — Моргана отново дочу възторжено кудкудякане. Намери полога на кокошката и изяде още топлото яйце сурово, така че потегли на път сравнително сита.