Подухваше свеж, резлив ветрец. Моргана вървеше доста бързо, изпълнена с благодарност заради наметалото, колкото и протрито и скъсано да беше. Наближаваше пладне и тя се канеше да поседне край пътя и да хапне малко от студената кокошка, когато дочу зад себе си тропот на копита. Настигаше я някакъв конник.
Първоначално Моргана възнамеряваше да си продължи по пътя — беше тръгнала по свои работи и имаше също толкова право да се намира тук, колкото и всеки друг пътник. Но си припомни опустошената ферма и размисли. Реши да се скрие зад един храст край пътя. Не се знаеше кого можеш да срещнеш по пътищата тези дни. Артур бе толкова зает да поддържа мира със саксонците, че нямаше време да осигури сигурност на пътниците във вътрешността на страната. Ако наближаващият конник й се стореше безобиден, Моргана би могла да го разпита за новини; в противен случай щеше да си остане скрита, докато той отминеше.
Конникът пътуваше сам. Яздеше висок, жилав кон и бе увит в сиво наметало. Не го съпровождаше прислужник, нямаше и товарен кон. Товарът си като че носеше на гръб — но не, това не беше багаж — самото му тяло бе някак изкривено… Изведнъж Моргана позна конника, излезе иззад храста и застана на пътя му.
— Арфисте Кевин! — възкликна тя.
Кевин дръпна юздите на коня си. Животното явно бе добре обучено, защото нито се изправи на задните си крака, нито тръгна встрани. Арфистът се взря намръщено в Моргана — устните му бяха презрително изкривени — или просто изглеждаха така поради многото белези около тях?
— Нямам какво да ти дам, жено… — започна той, но се сепна — в името на Богинята! Но това е лейди Моргана — какво търсиш тук, лейди? Миналата година се чу, че си била в Тинтагел, край смъртния одър на майка си, но когато кралица се върна от погребението, каза, че не си се появявала там…
Моргана залитна и се подпря на тоягата, за да не падне.
— Майка ми… мъртва? А аз нищо не знаех…
Кевин слезе от коня, подпирайки се на хълбока му, докато не стъпи здраво на земята.
— Ела и седни тук, лейди. Нима наистина нищо не си чула? Та къде си била, в името на Богинята? Вестта стигна и до Вивиан, на Авалон, но тя е вече много стара и слаба, та не можа да напусне острова.
„Но там, където бях аз“, помисли Моргана, „не достигат никакви вести. Може би онзи път, когато видях лицето на Игрейн в горското езеро, тя ме е викала, за да ми каже, а аз нищо не разбрах“. Сърцето й се късаше от болка; животът отдавна ги бе разделил с Игрейн — та нали Моргана замина за Авалон, едва навършила единадесет години — но сега изпитваше същата мъка като някогашното малко момиче, което напускаше дома на майка си. „Майчице, майчице, а аз нищо не съм разбрала…“ Моргана седеше край пътя, а сълзите се стичаха по лицето й.
— Знаеш ли как е умряла?
— Мисля, че от сърце — беше миналата година, през пролетта. Вярвай ми, Моргана, не съм чувал нищо друго. Заболяването е било съвсем обичайно за възрастта й.
Моргана замълча, защото не можеше да овладее гласа си. Освен мъката изпита и ужас, защото започваше да разбира, че е била далеч от този свят много по-дълго време, отколкото бе предполагала досега… „Преди година, през пролетта“, каза Кевин. Значи бе минала не една пролет, откак тя се бе озовала при феите! Та нали през лятото, когато Моргана напусна двора на Артур, Игрейн бе съвсем здрава! Моргана започваше да разбира, че е била в страната на феите не с месеци, а с години.
Как би могла да разпита Кевин за изминалото време, без да му разкрие къде е била?
— Има вино в кожената торба на седлото ми, Моргана — бих ти налял с удоволствие, но се налага сама да си го вземеш. Имам проблеми с ходенето, дори когато се чувствам най-добре. Но ти ми се виждаш отслабнала и бледа — сигурно си и гладна? Ще ми кажеш ли как стана така, че те срещам тук на пътя, облечена по-зле и от просякиня? — Кевин сбръчка лице от отвращение.
Моргана трескаво запрехвърля на ум възможните обяснения.
— Живях… усамотено, далеч от света. Не помня вече откога не съм виждала, нито съм разговарял с жив човек. Загубих представа дори за смяната на сезоните. — Дотук всичко бе вярно, защото каквито и да бяха обитателите на страната на феите, определено не принадлежаха на човешкия род.
— Напълно ти вярвам — отвърна Кевин. — Дори мога да предположа, че не си чувала нищо за великата битка…
— Виждам само, че страната е опожарена.
— О, това се случи още преди три години — каза Кевин и Моргана трепна. — Войските на някои от племената, с които бяхме сключили примирие, нарушиха договора и прекосиха страната, като плячкосваха и опожаряваха всичко по пътя си. В битката с тях Артур бе ранен тежко и половин година след това бе на легло. — Кевин забеляза безпокойството на Моргана, но го разтълкува погрешно. — О, той се оправи отдавна, но съм убеден, че през цялото това време, когато не можеше да стане от постелята, са му липсвали лечителските ти способности, Моргана. Сетне от север пристигна Гауейн начело на цялата войска на Лот и се възцари мир, който трая три години. Решителната битка със саксонците беше обаче миналото лято, при Маунт Бадон. В това сражение загина Лот — да, това наистина бе велика победа, и бардовете ще я възпяват и след сто години — продължи Кевин възторжено. — Убеден съм, че в цялата страна, от Корнуол чак до Лотиан, не остана жив саксонски вожд, освен тези, които признаха Артур за свой крал, разбира се. Нищо подобно не се е случвало от времето на цезарите. Сега цялата страна живее в мир, обединена под властта на Артур.