Моргана се надигна и се упъти към коня. Намери шишето с вино в дисагите, а Кевин каза:
— Донеси и хляба, и сиренето. Наближава пладне, та няма да е зле да хапна заедно с теб.
Моргана донесе храната, разви и остатъците от кокошката и му ги предложи. Но Кевин поклати глава.
— Благодаря ти, но сега не мога — дал съм обет… Чудя ти се, като виждам, че ядеш месо, Моргана — жрица от твоя ранг…
— Яде месо, когато в противен случай е изложена на гладна смърт — заяви Моргана и му разказа как се бе сдобила с кокошката. — Но всъщност не съм спазвала забраните още от времето, когато напуснах Авалон. Ядях, каквото ми предложат.
— Що се отнася до мен, рядко обръщам внимание на храната, била тя месо, риба, или хляб — каза Кевин, — но виж, християните вдигат голям шум около техните пости. Особено Патрициус, който сега е епископ при Артур. На времето монасите, които живееха с нас на Авалон, често повтаряха думите на техния Христос, че хората се омърсяват не с това, което влиза в устата им, а с това, което излиза от нея. Затова, казваха те, човек смирено трябва да приема всяка храна като дар от Бога. Така съм чувал да говори и Талиезин. Що се отнася до мен, тъкмо сега не смея да ям месо — сама знаеш, че в определени моменти от изпълняване на мистериите това, което ядеш, се отразява и на мислите. Ако хапна месо сега, то би ме опиянило повече от вино!
Моргана кимна — беше й се случвало същото. Когато пиеше отвара от свещените билки, никога не можеше да хапне нещо повече от хляб или плодове; дори сиренето и лещата й се струваха тежки и дразнеха стомаха й.
— Но накъде си се запътила сега, Моргана? — Когато му каза, Кевин я загледа, сякаш бе полудяла. — Към Керлиън ли? Но защо? Там няма никой… но ти наистина не знаеш нищо, колкото и невероятно да ми се струва… Артур подари Керлиън на един от рицарите си, който се бе отличил особено в последната битка. На Петдесетница целият кралски двор се пренесе в Камелот — това лято ще се навърши една година, откакто са там. Талиезин не искаше Артур да започне живота си в Камелот на християнски празник, но той го стори, за да достави удоволствие на кралицата — винаги се вслушва в нейните желания. — Моргана забеляза, че лицето му се изкриви в гримаса. — Но щом не си чувала за голямата битка, не би могла да знаеш и как Артур предаде народа на Авалон и племената на Древните…
Моргана тъкмо поднасяше чашата към устните си, но се спря и отвърна:
— Затова дойдох насам, Кевин. Чух, че Рейвън наруши мълчанието си и предсказа нещо подобно…
— Това не беше обикновено предсказание — отвърна бардът. Той се размърда и протегна мъчително единия си крак — продължителното седене в едно положение на земята му причиняваше болка.
— Артур ги е предал… но какво е сторил всъщност? — Моргана имаше чувството, че дъх не й достига. — Нима ги е изоставил в ръцете на саксонците?
— Значи наистина нищо не знаеш. Племената на древните се бяха клели да следват знамето на Пендрагон, когато провъзгласиха Артур за крал, също както и Утър преди него… Бяха дошли хора и от малкия народ, които са живели тук още преди Племената — с бронзовите си секири, брадвите от кремък и елфическите стрели — нали също като елфите и те не понасят желязото. Всички те се бяха клели във вярност на Великия дракон. А Артур ги измами… отказа да издигне драконовото знаме, макар че всички го молихме да разреши поне на Гауейн или Ланселет да го носят в боя. Но той даде клетва, че ще се сражава при Маунт Бадон единствено под знамето със Светия кръст и образа на Дева Мария. Така и стори.
Моргана загледа Кевин ужасено. Припомни си деня, когато Артур бе провъзгласен за крал. Дори самият Утър не бе обвързан с такива тежки клетви пред Авалон! А Артур се бе осмелил да ги наруши! Тя прошепна: