— Мисля си дори, че един херцог или крал би трябвало да има и още отговорности — намеси се Амброзиус, — но никога не намерих време, за да обмисля какви. Може би нашите синове ще разберат — ти може да доживееш това време, нали си най-млад от всички нас.
В преддверието се чу шум, и високият, русокос Утър нахлу в залата. Водеше със себе си две кучета, те ръмжаха и се зъбеха едно на друго, каишките им се усукваха. Утър спря на входа и търпеливо ги раздели, подаде каишките им на прислужника си, след което се запъти към масата.
— Смущаваш всички тази сутрин, Утър — заяви злобно Лот, — първосвещеника в църквата, а сега краля по време на закуска.
— Смутих ли те, господарю? Тогава моля за прошка — каза с усмивка Утър, а кралят протегна ръка и му се усмихна като на любим син.
— Простено ти е, Утър, но отпрати кучетата, моля те. Ела и седни тук, момчето ми — каза Амброзиус, надигайки се с усилие, а Утър го прегърна. Игрейн видя, че го прегръща внимателно и с почит. Мина й през ума: „Виж ти, Утър наистина обича краля! Това не е обикновена амбиция или лицемерие на придворен!“
Горлоис се приготви да отстъпи мястото си до Амброзиус, но той го помоли с жест да не става. Утър протегна дългите си крака и прекрачи пейката, нагласяйки се на мястото до Игрейн. Той се препъна, а тя събра притеснено поли и си помисли: „Колко е несръчен! Като едро, добронамерено куче!“ Наложи му се да се подпре на една ръка, за да не падне върху нея.
— Прости несръчността ми, лейди — каза Утър усмихнат. — Май съм малко големичък, за да ти седя в скута! Тя му се усмихна в отговор, макар и против волята си.
— Дори кучетата ти са прекалено големи, за да ми седят в скута, лорд Утър!
Той си взе хляб и риба, загреба мед и предложи от него на Игрейн. Тя отвърна учтиво:
— Не обичам сладки неща.
— Нямаш нужда от допълнителна сладост, лейди — отвърна той и тя забеляза, че пак се е вторачил в гърдите й. Наистина ли лунният камък го бе впечатлил толкова или просто го привличаше извивката на гърдите й под накита? Внезапно осъзна с болка, че гърдите й не са вече толкова високи и твърди, каквито бяха преди кърменето на Моргана. Почувства, че лицето й пламва, и бързо отпи глътка от студеното прясно мляко.
Утър беше висок и светъл, кожата му — опъната, без бръчки. Игрейн усети мириса на потта му — чист, лек, като на дете. Все пак не беше чак толкова млад! — нали русата му коса бе започнала да оредява, така че загорялата кожа прозираше под нея. Игрейн изпита странно неудобство — нещо, което досега й беше напълно непознато. Бедрото й допираше неговото на тясната пейка и тя съзнаваше остро този допир, сякаш точно тази част на тялото й беше по-жива от останалите. Сведе очи и отхапа малко от намазания с масло хляб, заслушана в предположенията на Горлоис и Лот какво би се случило, ако бойните действия се пренесат до западните територии.
— Вярно е, че саксонците са добри бойци — намеси се Утър, — но пък и спазват някакво подобие на цивилизован боен ред. Докато северняците, скотите, дивите племена от земите отвъд морето — те се държат като луди, връхлитат полуголи с рев в битката, така че важното е войските да се обучат да устояват на напора им и да не побягват от ужас, като ги видят как нападат.
— В това отношение легионите имаха голямо предимство пред нашите хора — рече Горлоис, — защото се състояха от добре обучени войни, които бяха направили войната съзнателно своя професия, а не от селяни и земеделци, които нямат представа как се води бой, пък и веднага щом бойните действия престанат, се връщат към селската си работа. Имаме нужда от легиони в Британия. Може би, ако се обърнем с молба към императора…
— Императорът си има достатъчно свои проблеми — каза Амброзиус с лека усмивка. — Имаме наистина нужда от конници, кавалерийска част, но ако ни трябваха легиони в Британия, Утър, ще си ги обучим сами.
— Това е невъзможно — каза категорично Лот, — защото нашите хора са готови да се бият в защита на домовете и семействата си, или от лоялност към водачите на своите кланове, но не и за крал или император. Пък и нали се бият най-вече за това, след войната да се върнат и да се наслаждават на спокойствието на семейното огнище? Хората, които ме следват в боя, следват лично мен — а не някакъв идеал за свобода. И без това ми е трудно да ги накарам да слязат толкова на юг — не без основание казват, че при нас няма саксонци, тъй че не разбират за какво ще се бият. Казват, че докато саксонците стигнат родните им земи, има достатъчно време да се подготвят за битка с тях, и че хората, които живеят долу в равнините, би трябвало сами да се грижат за защитата на земите си.