— Ако близостта на сакатото ми тяло не те отвращава — допълни той. Моргана почувства, че гласът му тегне от гняв и болка.
— Що се отнася до това, арфисте Кевин, аз зная само едно — че с изпотрошените си ръце ти изтръгваш от арфата много по-прекрасна музика, отколкото аз или дори Талиезин, макар че нашите ръце са здрави — каза тя и се сгуши в него, наслаждавайки се с благодарност на топлината на тялото му. Отпусна се и най-сетне заспа с глава, отпусната на неговото рамо.
Беше вървяла цял ден и спа като пребита, но когато първата утринна светлина започна да се процежда през пукнатините на кирпичените стени, тя се събуди. Тялото й бе схванато и я болеше от лежането на твърдия под. Докато оглеждаше пръстените стени, усети, че в нея се надига безименен ужас. Тя, Моргана, жрица на Авалон, херцогиня на Корнуол, лежеше тук в някакъв обор, прогонена от Свещения остров… Щеше ли някога да се върне там? При това идваше от още по-лошо място — от замъка Чариот в царството на феите, от място, до което не достигаха нито езическото, нито християнското познание, извън дверите на познатия свят… Тя, така старателно възпитавана от майка си Игрейн, сестра на върховния повелител на Британия и възпитаница на Дамата от Езерото, избраница на Богинята… Бе се лишила от всичко това по своя вина. Но не, вината не бе нейна — всичко й бе отнето, когато Вивиан я изпрати да участва в ритуала по посвещаването, откъдето тя се върна с дете от собствения си брат в утробата.
„Игрейн е мъртва, майка ми е мъртва, а аз никога вече няма да мога да се добера до Авалон, никога, докато съм на този свят…“ Моргана заплака отчаяно, заглушавайки хлиповете си в грубата тъкан на наметалото.
Гласът на Кевин прозвуча меко в сумрака:
— За майка си ли плачеш, Моргана?
— За майка ми… — за Вивиан… — и може би най-много за себе си. — Моргана не бе убедена, че е казала тези думи на глас. Кевин я прегърна, тя отпусна глава на гърдите му и плака до пълно изтощение.
Мина много време, преди той да проговори отново, галейки косата й:
— Ти каза истината, Моргана. Аз наистина не те отвращавам.
— Как би могъл да ме отвращаваш, като си толкова добър с мен? — отвърна тя, притискайки се по-силно към него.
— Повечето жени не мислят така — каза Кевин. — Случвало ми се е да дочувам какво ли не дори около белтейнските огньове — хората явно мислят, че като съм сакат, съм и глух. Нерядко съм чувал дори посветени на Богинята девици да молят шепнешком върховната жрица да не сядат близо до мен, та да не би погледът ми да падне върху някоя от тях, когато дойде мигът да се разотиваме в сенките…
Моргана възмутено се изправи.
— На мястото на жрицата бих прогонила такова момиче от празника на огньовете, щом се осмелява да подбира вида, в който Богът ще дойде при нея… Ти как постъпи, Кевин?
Той сви рамене.
— Предпочетох да не прекъсвам празненството, пък и не исках да подлагам никоя жена на такова изпитание, затова си тръгнах, без никой да разбере. Дори божеството е безсилно да промени това, което мислят за мен, като ме видят. Още преди да положа като друид обет никога да не се събирам с жени, които продават тялото си за пари, нямаше жена, която би легнала с мен, дори да й платя. Може би трябваше да се опитам да стана християнски свещеник — казват, научавали ги как да живеят без жени. А може би още по-добре щеше да бъде ако онези мародери, които осакатиха тялото ми, ме бяха и скопили — тогава щеше да ми е все едно. Съжалявам, че започнах да говоря за тези неща. Но все си мисля, че ти прие да споделиш постелята с мен, защото не мислиш, че в това осакатено тяло се крие мъж, и през ум не ти минава да ме приемаш като такъв…
Моргана го слушаше, ужасена от мъката в гласа му, съзнавайки колко дълбоки трябва да са раните, нанесени на неговата мъжественост. Помисли си колко чувствителен трябва да е, след като е такъв прекрасен музикант, колко вълнуващо трябва да е докосването на ръцете му. Какви бяха тези жени, които дори пред лицето на Богинята виждаха само обезобразеното му тяло? Припомни си как тя самата се предложи на Ланселет, отново се отвори раната, която той бе нанесъл на гордостта й. Сега вече знаеше, че тази рана никога няма да престане да кърви.
После се наведе решително към него и го целуна по устните, взе ръцете му в своите и целуна белезите по тях.
— Не бива нито за миг да мислиш, че не те приемам като мъж. Богинята повелява да сторя това.
Тя легна отново и се обърна към него.
Ставаше все по-светло. Кевин се взря в нея и за миг тя потръпна от съмнението, което прочете по лицето му — нима бе решил, че тя го съжалява? Та тя разбираше и споделяше болката му — това бе нещо съвсем друго. Очите й срещнаха открито неговите… Да, ако лицето му не носеше такъв дълбок отпечатък от преживяните страдания, той би бил дори красив. Имаше правилни черти, а очите му бяха големи и тъмни. Съдбата бе пожелала да се осакати тялото, но не и духът му — човек, излязъл с чест от изпитанията на друидите, не можеше да е страхливец.