— Хайде — каза тя рязко. — Време е да тръгваме.
15
Гуенхвифар не обичаше да се занимава с предчувствия и предсказания — та нали в Светото писание бе казано, че никой не знае какво му носи утрешния ден? Но все пак — през изминалата година, откак бяха пристигнали в Камелот, не бе се и сещала за Моргана, а тази сутрин, като се събуди, си припомни ясно, че бе я сънувала. В съня й Моргана я бе взела за ръка, бе я завела край Белтейнските огньове и й бе наредила да легне с Ланселет, който я чакаше там. Когато се разсъни, реши, че сънят е смешен и налудничав. Такива сънища можеха да бъдат изпращани единствено от Сатаната — най-често Моргана бе тази, която в сънищата я подтикване да извърши недопустими за искрена християнка неща.
„Но тя напусна двора и няма защо да мисля повече за нея… Не, не й мисля злото, искрено се надявам да се покае за греховете си и да намери покой в някой манастир, но дано той да е далеч оттук…“ Сега, когато Артур се бе отказал окончателно от езическите обичаи, Гуенхвифар можеше да бъде напълно щастлива, стига да не бяха тези сънища, в които Моргана я подвеждаше да върши срамни неща. Ето, и днес, докато седеше и бродираше покривка за църковния олтар, не можеше да пропъди спомена за съня. Стори й се грешно да бродира светия кръст със златни конци, докато мислите й все се въртяха около Ланселет. Остави ръкоделието и прочете тихичко една молитва, но образите от съня продължиха да я преследват безмилостно. По Коледа беше помолила Артур да забрани паленето на белтейнски огньове в цялата страна и той и бе обещал. Гуенхвифар предполагаше, че би го сторил и по-рано, ако не го възпираше Мерлин. Наистина, мислеше си Гуенхвифар, трудно бе да не обичаш стария човек — той беше толкова мил и сърдечен; само да бе християнин, би бил за предпочитане пред всеки свещеник. Но Талиезин все упорстваше, че не било почтено да се отнемат на простия народ представите за Богинята, която се грижи за посевите им, следи за множенето на добитъка и прави тъй, че да натежават утробите на жените. С какво ли можеха да прегрешат толкова тези хорица, продължаваше Талиезин, нали се трудеха от зори до мрак в полето, за да си осигурят толкова храна, колкото да не загинат от гладна смърт. Надали Сатаната, ако изобщо имаше такъв, би се занимавал точно с тях. Гуенхвифар бе отвърнала:
— Значи според теб не е грях да изпълняват развратни езически ритуали около огньовете по Белтейн, и да споделят постелята на чужди мъже…
— Бог знае, малко радост е отредена в техния живот — отвърна спокойно Талиезин. — Не ми се струва чак толкова страшно, че четири пъти в годината, когато се сменят сезоните, те се веселят и вършат това, което им се иска. Не виждам как може да се обича един Бог, който отделя толкова много внимание на тези неща и ги нарича порочни. Ти как мислиш, кралице?
— Да, кралицата бе убедена, че това е грях — да танцуваш гола из полето и сетне да легнеш с първия мъж, който се изпречи пред очите ти… Това бе грешно, безсрамно и порочно. Талиезин въздъхна и поклати глава.
— И все пак, кралице, никой няма право да повелява над чуждата съвест. Ако за теб това е грях и порок, сигурна ли си, че знаеш кое е добро за другите? Дори най-големите мъдреци не могат да твърдят, че знаят всичко, и Боговете в своята мъдрост биха могли да имат цели, които ние с ограниченото си човешко познание не можем да разберем.
— Но ако аз зная кое е добро и кое — лошо, а аз зная, защото така са ме учили свещениците и съм чела Светото писание, няма ли да си навлека Божия гняв, ако не въведа такива закони, с които да предпазвам поданиците си от грях? — попита Гуенхвифар. — Мисля, че Бог иска от мен да не разрешавам злото да пусне корени в моето кралство, и ако аз бях крал, отдавна щях да съм предприела необходимото.
— Тогава, лейди, мога само да отбележа какъв късмет има страната, че не я управляваш ти. Кралят е длъжен да защитава поданиците си от външни врагове, от нашественици, и да ги поведе, когато се налага да защитят страната си. Кралят е длъжен първи да се изправи пред опасността, надвиснала над страната му, също както обикновеният селски стопанин пази нивята от разбойници. Но не е кралят този, който може да повелява над сърцата на поданиците си.
Тя продължи да спори разгорещено.
— Кралят е защитник на народа си, но каква е ползата да съхрани телата им, ако допусне душите им да станат жертва на порока? Ето, лорд Мерлин, аз съм кралица и много майки в тази страна ми изпращат дъщерите си, за да ми служат като придворни дами и да се научат на дворцови маниери. Кажи ми каква кралица щях да бъда, ако допуснех някое момиче, което са ми поверили, да се държи нескромно, да забременее, или дори да споделя леглото на собствения ми съпруг, както ми казват, че правела кралица Моргоуз? Майките ми поверяват дъщерите си, защото са уверени, че ще ги закрилям…