— Но това е различно. Момичетата, които ти поверяват, са толкова млади, че сами не знаят какво искат. Ти трябва да заемеш мястото на майките им и да ги възпитаваш — прекъсна я Талиезин. — Кралят повелява над възрастни мъже.
— Бог никъде не е казал, че трябва да има един закон за двора и друг — за простия народ! Бог иска от всички да спазват неговите заповеди — та докъде бихме стигнали, ако нямаше такива закони? Какво би се случило с тази страна, ако собствените ми придворни дами хукнеха по полетата и започнеха да развратничат? Не мога да разбера как все още допускаме да се вършат такива неща там, където се чува звън на църковна камбана!
Талиезин се усмихна и заяви:
— Що се отнася до теб, кралице, не мога да си представя, че би тръгнала из полето по Белтейн, дори да нямаше такава забрана. Забелязал съм, че не обичаш много да излизаш на открито.
— Не излизам по своя воля, защото съм имала щастието да бъда посветена в християнската вяра и да слушам съветите на нашите свещеници! — сопна се кралицата.
— Но помисли, Гуенхвифар — поде внимателно друидът, а сините му очи, избелели от годините, я гледаха кротко сред заобикалящата ги мрежа от бръчици. — Представи си, че има закон, който забранява Белтейнските огньове, а твоята съвест ти говори, че би било редно да се подчиниш на волята на Богинята, да признаеш, че ние сме телом и духом под нейна власт? Ако Богинята, в която вярваш, ти повели така, мислиш ли, че един закон може да ти попречи да празнуваш Белтейн? Та помисли, скъпа лейди — нима епископ Патрициус не ти е казвал? — само преди двеста години служенето на Христа е било изрично забранено тук в Летните земи. Римляните са считали, че който се кланя на Христа, лишава техните богове от дължимата им почит. Но все пак е имало християни, които са предпочитали да умрат, отколкото да запалят благовония пред някой от старите идоли — да, виждам, че знаеш тази история. Нима искаш твоя Бог да се превърне в тиранин, не по-добър от някой римски император?
— Но нали Бог е истина, а онова са били идоли, измислени от човека — отвърна Гуенхвифар.
— По какво се различават тези идоли от лика на Дева Мария на знамето, което издига Артур по време на сражение? — запита Талиезин. — Това са все образи, предназначени да даряват душевен мир на вярващите. На мен, защото съм друид, ми е абсолютно забранено да възприемам каквато и да било видима представа за Бога, защото във всеки живот са ме учили, че нямам нужда от такива представи — когато мисля за Бога, той е с мен. Но тези, които се раждат само веднъж, не могат да постигнат това, затова имат нужда от каменните кръгове и езерата, за да се кланят на Богинята, също както християните имат нужда от образа на Светата дева и кръста, който някои рицари поставят на щитовете си, за да се знае, че вярват в Христа.
Гуенхвифар имаше чувството, че нещо в този аргумент не е наред, но се отказа да спори с Мерлин. В крайна сметка той бе стар човек, при това закоравял езичник.
„Ако родя син на Артур — той ми обеща, че тогава ще изпълни всяко мое желание. Тогава ще поискам от него да забрани навсякъде и празненствата по Белтейн, и огньовете, които палят по жътва“.
Сега, месеци по-късно, снощният сън й припомни този разговор. Несъмнено Моргана би я посъветвала и в действителност да отиде с Ланселет край белтейнските огньове… Нали Артур бе казал, че няма да задава въпроси, ако тя забременее от друг, направо й бе разрешил да вземе Ланселет за любовник… Лицето й пламтеше, когато се наведе отново над бродирания кръст. Не, не бе редно сега да се занимава с това. Прибра недовършената покривка и я уви в къс от по-грубо платно. Щеше да се заеме с ръкоделието отново, когато се поуспокои. Пред вратата на покоите й се чуха неравните стъпки на Кай.
— Господарке — поде той, когато влезе, — кралят нареди да те помоля да дойдеш при него на турнирното поле. Искал да ти покаже нещо.
Гуенхвифар кимна на дамите си.
— Илейн, Мелиъс, елате с мен — нареди тя. — Всички останали могат да ме съпроводят или да останат тук с ръкоделията си, както желаят.
Една от придворните, която бе по-възрастна и недовиждаше, предпочете да остане да преде; но всички останали се скупчиха около Гуенхвифар, радостни, че ще могат да излязат на чист въздух.
През нощта бе валял сняг, но зимата вече отминаваше — сега слънцето бързо разтапяше снежната покривка. Виждаше се първата пролетна трева, а сред нея тук-там надничаха и цветни пъпки. След месец всичко наоколо щеше да е отрупано с цветя. Когато Гуенхвифар се установи в Камелот, баща й Леодегранс й изпрати най-добрия си градинар, та да я посъветва какви зеленчуци и ароматни треви да посади в градината си. На това място бе имало укрепления още преди римляните да дойдат по тези земи, затова намериха и много билки, които явно растяха отдавна тук. Гуенхвифар нареди да ги пренесат в нейната зеленчукова градина. Откриха наблизо една поляна, цялата осеяна с диви цветя, и Гуенхвифар помоли Артур да й разреши да я запази за себе си, затова той устрои турнирното поле доста по-далеч от замъка.