Тя вдигна плахо очи, докато пресичаха моравите около замъка. Тук бе много открито — човек имаше чувството, че е съвсем близо до небето. Керлиън бе сгушен по-близо до земята. Когато тук, в Камелот, валеше дъжд, им се струваше, че се намират на остров сред мъглите, почти като на Авалон, но в ясни и слънчеви дни като днешния, замъкът се извисяваше на открития хълм и можеше да се види отвсякъде. От него погледът се рееше над безкрайни гори и хълмисти земи…
Да, това място бе прекалено близо до небето. Според Гуенхвифар не бе редно обикновени простосмъртни да могат да виждат толкова надалеч, но Артур твърдеше, че въпреки мира в страната кралският замък трябва да си остане недостъпен.
Артур не дойде да я посрещне, а изпрати Ланселет. Докато го гледаше как идва към нея, тя си каза, че е станал още по-красив. Сега, когато не му се налагаше да стриже постоянно косата си, за да може да я събира под бойния шлем, той я бе пуснал да расте и тя падаше на къдрици до раменете му. Носеше къса брада — Гуенхвифар харесваше тази мода, въпреки че Артур все го подиграваше, че е суетен. Самият Артур продължаваше да носи косата си много къса, по войнишки, и шамбеланите му го бръснеха много старателно всеки ден.
— Господарке, кралят те очаква — каза Ланселет и взе ръката й, за да я съпроводи до дървените седалки, които Артур бе наредил да издигнат край оградата на турнирното поле.
Артур й се поклони, пое ръката й и благодари с усмивка на Ланселет.
— Седни тук, Гуен. Повиках те, за да ти покажа нещо интересно. Погледни натам…
Тя видя, че една група млади рицари и някои от служителите в кралския дворец разиграват учебно сражение — бяха разделени на две групи и се сражаваха с дървени мечове и големи щитове.
— Гледай — продължи Артур, — виж онзи високия, с шафраненожълтата риза! Не ти ли напомня на някого?
Гуенхвифар се взря в момчето и забеляза колко умело върти меча — той се бе откъснал от останалите и нападаше като фурия, като събаряше всичко по пътя си. Удари едно от другите момчета с такава сила, че то остана в безсъзнание на полето, а друг пресрещна с щита си така, че той започна да залита. Беше наистина съвсем младо момче — по розовото му лице имаше едва набол златист мъх. Приличаше на херувим, но бе над шест фута висок, широкоплещест и едър като бик.
— Сражава се като самия дявол — отбеляза Гуенхвифар. — Кой е той наистина? Струва ми се, че съм го виждала из двореца…
— Това е същото момче, което пристигна преди време в Камелот и отказа да ни каже името си — намеси се Ланселет, който седеше от другата й страна. — Тогава ти го предаде на Кай, за да помага в кухнята. Веднага го кръстиха „Хубавеца“, защото ръцете му бяха много бели и меки. Кай си правеше с него всякакви грубиянски шеги и му нареждаше да бели зеленчука или да върти шишове, за да му загрубеели дланите. Нашият Кай има остър език…
— А момчето никога не му отвръщаше — продължи Гауейн от другата страна на Артур. — Можеше да пречупи гръбнака на Кай с голи ръце, ако се ядоса, а и останалите прислужници в кухнята все го насъскваха — особено веднъж, когато Кай се шегуваше с произхода му и казваше, че трябва да е от много долен род и син на слуги, щом кухненската работа му иде отръки. Но Хубавеца изобщо не го погледна и каза, че не е редно да се удря човек, осакатял в служба на краля.
Ланселет отбеляза сухо:
— За Кай това е било по-лошо, отколкото ако го бе пребил до безсъзнание. Той и без това има чувството, че не е годен за друго, освен да върти шишове и да сервира на масата. Артур, някой ден би трябвало да възложиш някоя рицарска задача на Кай. Прати го поне да търси дракона на стария Пелинор…
Илейн и Мелиъс се закискаха, скрили лица в ръцете си. Артур отвърна:
— Тъй и ще сторя. Кай е прекалено добър и верен рицар, за да бъде пренебрегван. Нали знаеш, че исках да му дам Керлиън, но той не пожела. Каза, че баща му е наредил да ми служи, докато е жив, затова щял да дойде и в Камелот, за да ръководи домакинството ми. Но да се върнем на момчето — как му каза ти, Ланс, Хубавеца ли? Не ти ли прилича на някого, лейди?