Гуенхвифар продължи да гледа момчето, което тъкмо нападаше последния оцелял противник. Русата му коса се вееше на вятъра. Имаше високо чело и едър нос, а ръцете, с които държеше меча, наистина бяха много нежни и бели — Гуенхвифар хвърли поглед встрани, към Артур, и срещна погледа на същите сини очи, само че те бяха увенчани с гъсти кичури червеникава коса. Тогава възкликна стреснато:
— Но той прилича на Гауейн!
— Бог да ни е на помощ, така е — разсмя се Ланселет. — Никога не бих забелязал. При това често съм говорил с него. Дадох му и тази риза, защото нямаше какво да облече…
— Дал си му и много други неща — добави Гауейн. — Когато го питах има ли всичко необходимо, за да излезе на турнирното поле, той ми каза колко неща си му подарил. Благородно си постъпил, като си помогнал на момчето, Ланс.
Артур се извърна към него и запита учудено:
— Твой син ли е, Гауейн? Не знаех, че имаш.
— Не, не, кралю. Това е моят най-малък брат, Гарет. Не ми разрешаваше да издам тайната му.
— Защо си мълчал дори пред мен, братовчеде? — каза Артур с упрек. — Нима имаш тайни от своя крал?
— Не е тъй — запротестира притеснено Гауейн и едрото му, плоско лице се покри с гъста червенина, така че се сля по цвят с косата му. — Никога не бих крил нещо от теб, кралю, но момчето много ме молеше да не казвам нищо. Твърдеше, че ти ме предпочиташ пред останалите рицари, защото съм ти братовчед, но той искал да спечели признание в двора на Артур и да бъде оценен от великия Ланселет — да, Ланс, така каза, „великия Ланселет“ — та искал да спечели слава само с делата си, а не заради името и произхода си.
— Ама че глупости — каза Гуенхвифар, но Ланселет се усмихваше.
— Не е така — поде той. — Момчето е постъпило доблестно. Аз самият често съм искал да имах куража да сторя същото, а не да бъда за всички незаконородения син на крал Бан и да нямам нужда да печеля мястото си в двора по собствени заслуги. Затова и все се стремях така ожесточено да се отличавам в битките — да не би някой да каже, че не съм заслужил оказваните ми почести…
Артур постави кротко ръка върху ръката на Ланселет.
— Никога не бива да ти идват на ум такива неща, приятелю — каза той. — Всички знаят, че няма равен на теб сред моите рицари, и че си най-близък и верен защитник на моя трон. Но, Гауейн, — и той се обърна към червенокосия великан, — теб също съм предпочел пред останалите не защото си мой роднина и наследник на короната, а защото си верен и честен, и си спасявал десетки пъти живота ми. Намериха се хора на времето, които ме съветваха да не избирам наследника на трона за свой телохранител. Казваха ми, че ако той изпълнява съвестно задълженията си, никога няма да се добере до короната. И все пак аз винаги съм се поздравявал за избора си. — Артур прегърна Гауейн през раменете. — Значи момчето е твой брат, а на мен и през ум не ми минаваше.
— Аз самият не знаех нищо, когато той се появи в двора — заяви Гауейн. — За последен път го бях виждал на тържеството по случай твоето коронясване. Тогава не беше по-висок от меча ми, а сега — сам виждаш. — Гауейн посочи с глава към полето пред тях. — Веднъж го забелязах в кухните и реших, че трябва да е от нашата кръв. Бог ми е свидетел, незаконните синове на Лот нямат чет. Но когато отидох при него, го познах, а той започна да ме моли да не издавам кой е, та сам да спечели рицарска слава.
— Какво пък, една година на служба при Кай може да направи мъж и от последното мамино синче — каза Ланселет, — а Бог знае, че той наистина се държа мъжки.
— Чудя се как ти не си го познал, Ланселет — та нали той едва не стана причина да се пребиеш на сватбата на Артур — каза развеселено Гауейн. — Помниш ли как го изтърси в скута на майка ми и й заръча добре да го натупа, та да не се вре друг път под конските копита.
— Да, и веднага след това едва не си счупих врата — сега си спомням — разсмя се Ланселет. — Значи това е онзи малък разбойник! Но той далеч надминава другите момчета, би трябвало да се упражнява с възрастните рицари. Струва ми се даже, че и сред тях ще бъде от най-добрите. Ще позволиш ли, господарю?
— Прави, каквото пожелаеш, приятелю. Ланселет свали меча си и го подаде на Гуенхвифар с думите:
— Пази го, лейди.
Сетне прескочи оградата, грабна един от дървените мечове, оставени наблизо, и затича към високото русо момче.
— Много си едър, за да се състезаваш с тези хлапета, драги — по-добре си премери силите с някой, който ти подхожда повече по ръст!
Изведнъж Гуенхвифар си помисли притеснено: „Да му подхожда по ръст ли?“ Та Ланселет не бе особено висок за мъж, бе само малко по-висок от нея самата, а Хубавеца го надвишаваше с цяла глава! За миг, когато видя пред себе си капитана на кралската конница, момчето се поколеба, но забеляза, че Артур кима в знак съгласие и лицето му светна от възторг. Той нападна веднага, издигайки дървения си меч за удар, и беше много учуден, когато нанесе удара, но Ланселет не беше засегнат. Той се бе изплъзнал встрани, сетне се завъртя и нанесе на свой ред удар. Мечът докосна рамото на момчето, и макар че Ланселет спря силата на удара все пак разкъса ризата му. Гарет залитна, но бързо се изправи, и успя да парира следващия удар на Ланселет. В този момент кракът на Ланселет се хлъзна по мократа трева, той залитна и на всички им се стори, че ще падне на колене пред момчето.