Хубавецът отстъпи. Ланселет веднага скочи на крака и извика:
— Глупак такъв! Ами ако на мое място беше някой саксонец? — Издигна меча си и така халоса момчето с тъпата му част, че то отхвърча чак до средата на моравата, размахвайки ръце. Там падна и остана да лежи зашеметен.
Ланселет забърза към него, наведе се усмихнат и му помогна да стане.
— Не исках да ти причинявам болка, момчето ми, но наистина трябва да се научиш да се пазиш по-добре. — Той протегна ръка. — Хайде, облегни се на мен.
— За мен беше чест, сър — каза момчето. Младото му лице пламтеше от червенина. — Добре беше, че изпитах силата ти на свой гръб.
Ланселет го потупа по рамото.
— Дано винаги се сражаваме рамо до рамо, а не един срещу друг, Хубавецо — каза той и се запъти обратно към краля. Гарет вдигна меча си и отиде при младежите, които веднага се струпаха около него и започнаха да го дразнят.
— Значи така, Хубавецо, ти едва не победи в двубой капитана на кралската конница…
Артур посрещна с усмивка Ланселет, докато той прескачаше обратно оградата.
— Момчето се държа достойно, Ланс. Добър рицар ще стане, също като брат си — и той се обърна към Гауейн. — Братовчеде, не му казвай, че зная кой е — причините, поради които крие произхода си, са достойни за уважение. Но можеш да му кажеш, че съм го забелязал, и че ще го посветя в рицарство по Петдесетница, когато изслушвам всички молители, нека дойде тогава при мен и да ме помоли да получи рицарско звание.
Лицето на Гауейн засия. Сега вече, помисли си Гуенхвифар, кръвното му родство с Гарет ставаше очевидно за Всеки, който е виждал и двамата. Усмихваха се съвсем еднакво.
— Благодаря ти, кралю, повелителю мой. Дано ти служи също тъй вярно, както и аз.
— Никой не може да ти бъде равен по вярност — отвърна с обич Артур. — Аз наистина съм щастлив човек, защото ме заобикалят такива верни приятели и достойни рицари.
Да, каза си Гуенхвифар, Артур наистина имаше дарбата да печели обичта и предаността на хората. Това бе и тайната на силата му като крал. Безспорно, той бе смел воин, но все пак не беше нищо изключително като боец — по време на турнирите, които се организираха и за забавление, но и за поддържане на формата на рицарите в мирно време, Ланселет, че дори и старият Пелинор нееднократно го бяха сваляли от коня. Но Артур не се гневеше, не се засягаше, а винаги казваше добросърдечно, че щом е заобиколен от такива умели войни, не бива да се безпокои за изхода на сраженията, и че предпочита те да му бъдат приятели, а не врагове.
Скоро момчетата събраха дървените мечове и си тръгнаха. Гауейн също стана да си върви, защото искаше да занесе новините на брат си. Но Артур задържа Гуенхвифар и я поведе към крепостната стена. Камелот се издигаше на висок, плосък отгоре хълм. Платото можеше да побере цял град, и действително, голямата крепостна стена ограждаше не само кралския замък, но и цяло новостроящо се селище. Гуенхвифар разбра, че Артур я води към любимото си място на стената, откъдето се виждаше цялата долина. Щом се изкачиха горе, веднага й се зави свят и тя се вкопчи в зида. Оттук погледът стигаше чак до островното кралство на баща й, крал Леодегранс, а малко по на север, се виждаше и друг остров, който напомняше по форма свит на кълбо дракон.
— Баща ти старее, Гуенхвифар, а няма син и наследник — поде Артур. — Кой ли ще управлява кралството му след него?
— Не зная — най-вероятно очаква ти да избереш някой, който да управлява от мое име — отвърна тя. Една от сестрите й бе умряла при раждане, далеч в Уелс, а друга загина, когато врагове обсадиха замъка на мъжа й. Втората жена на баща й също не му роди син, така че Гуенхвифар оставаше негова единствена наследница. Но как би могла тя, една жена, да се справи с всички, които поглеждаха алчно към земите на стария крал? Погледът й се отклони от земите на баща й и тя попита:
— Баща ти — Пендрагон… чудя се дали също е бил провъзгласен за крал на Драконовия остров?