— Така ми е казвала Повелителката на Езерото. Разказвала ми е как той се е заклел да зачита религията на Авалон, както се клех и аз — отвърна мрачно Артур и се загледа в Драконовия остров. Гуенхвифар се зачуди какви ли езически глупости му се въртят в главата.
— Но нали когато призна Единия Бог, ти спечели най-великата си победа и прогони веднъж завинаги саксонците от нашите земи!
— Глупаво е да се твърди, че съм ги прогонил завинаги — отвърна Артур. — Една страна не може да бъде вечно в безопасност, а само докато Бог пожелае…
— И Бог пожела да ти повери тази страна, Артур, та да я управляваш като християнски крал. Епископът ми е разказвал историята на пророк Илия, как заедно с други Божии служители срещнал жреците на Ваал, и решили всеки да призове своя Бог. Бог отвърнал на молитвите на Илия и другите свещеници, но Ваал не чул своите жреци, защото не е нищо повече от идол. Ако Авалон имаше действително някаква власт, щяха ли Исус и Дева Мария да те дарят с такава победа?
— Моята армия наистина прогони саксонците, но това не означава, че аз няма да бъда наказан за клетвопрестъпничеството си — отвърна Артур. Гуенхвифар забеляза ядосано, че на лицето му се изписа скръб и страх от бъдещето.
Тя се обърна и впери поглед на юг. От това място, ако се взреше добре, човек можеше да види върха на камбанарията на „Свети Майкъл“ — църквата, която се издигаше на Тор. Църквата бе посветена на архангел Михаил, защото той повеляваше над подземния свят, и имаше властта да задържи демоните на езичеството в преизподнята. Но имаше случаи, когато очертанията на църквата се замъгляваха пред очите й, и Гуенхвифар имаше чувството, че вижда на Тор отдавна разрушения каменен кръг. Монахините в Гластънбъри й бяха разказвали, че там имало такъв храм в мрачните езически времена, и какви усилия положили Христовите служители да съборят и откарат надалеч изправените камъни. Гуенхвифар бе убедена, че е голяма грешница, щом й се явяват видения от езическите времена. Веднъж дори бе сънувала, че лежи в големия каменен кръг, в прегръдките на Ланселет, и в съня си му даде това, което винаги му бе отказвала наяве…
Ланселет. Той бе толкова добър. Никога не бе настоявал да получи от нея нещо повече от това, което би могла да му предложи като ревностна християнка и вярна съпруга, без да загуби честта си… Но нали според Светото писание сам Христос бе казал, че който погледне чужда жена с желание, вече е съгрешил с нея в сърцето си. Значи грехът вече тегнеше върху нея и Ланселет, нямаше опрощение за тях, и двамата бяха прокълнати. Тя потръпна и отвърна очи от Тор. Уплаши се, че Артур може да прочете мислите й, защото и той говореше за Ланселет.
— Не е ли тъй, Гуен? Крайно време е за Ланселет да си намери жена. Тя овладя с усилие гласа си.
— Но нали ти с готовност би му позволил да си вземе съпруга, щом той те помоли за това?
— Той никога няма да го поиска от мен — отвърна Артур. — Няма желание да напусне двора. А ми се струва, че дъщерята на Пелинор би била прекрасна съпруга за него, при това е твоя братовчедка — подходяща е, нали? Ланселет не е богат, Бан имаше прекалено много незаконни деца, за да осигури добре всички. Такъв брак ще е добро разрешение и за двамата.
— Ти без съмнение си прав — каза Гуенхвифар. — Илейн нито за миг не го изпуска от поглед, също като момчетата, които се обучават при него на бойно изкуство и също като тях изпада във възторг от всяка дума или поглед, които той й отправи. — Сърцето й се късаше от болка, но може би наистина щеше да е най-добре Ланселет да се ожени. Не бе редно да бъде привързан към жена, която няма какво да му предложи. Ако той заживееше със съпругата си, тя би могла да започне да изкупва греха си, като си обещае да не допуска вече такива помисли — сега, когато Ланселет бе все около нея, такова обещание би било неизпълнимо.
— Да, трябва пак да поговоря с него. Той все казва, че не иска да се жени, но ще се опитам да го убедя, че бракът не го задължава да напусне двора. Нима няма да е прекрасно един ден синовете на Ланселет да служат на нашите деца?
— Дано даде Бог този ден наистина да настъпи — каза Гуенхвифар и се прекръсти. Двамата останаха така, загледани в Летните земи, които се простираха в краката им.
— Насам идва ездач — прекъсна Артур мълчанието, взрян в пътя, който се виеше нагоре към замъка. Когато ездачът наближи, той допълни — Това е Кевин, арфистът, сигурно идва от Авалон. Най-сетне е проявил достатъчно разум да пътува с прислужник.
— Това не е прислужник — възрази Гуенхвифар. С острия си поглед беше различила женствените очертания на фигурата, която седеше на коня зад Кевин. — Жена е. Странно — доколкото съм чувала, друидите избягват общуването с жени, също като нашите свещеници.