Ланселет също се беше разболял от треска, и Артур нареди да го пренесат да лежи в замъка, където за него се грижеха придворните дами на кралицата. Докато все още имаше опасност от зараза, не пускаха Гуенхвифар при него — тя пак се надяваше, че е забременяла, но отново се оказа излъгана в очакванията си. Когато Ланселет започна да се възстановява, тя го посещаваше често и оставаше дълго край постелята му.
Моргана също идваше често. Свиреше му на арфа, докато той още не можеше да става от леглото. Един ден, докато ги наблюдаваше как разговарят за Авалон, Гуенхвифар забеляза как го гледа Моргана и си каза: „Но тя още го обича!“ Не бе забравила, че Артур все още се надява да събере Ланселет и Моргана. Продължи да ги наблюдава, докато Моргана свиреше, и почти се поболя от ревност.
„Гласът й е прекрасен; не е красива, но е толкова умна и учена. Дворът е пълен с хубави жени. Илейн е красива, а и Мелиъс, и дъщерята на крал Ройнс, та дори Моргоуз все още е хубава. Какво впечатление може да направи на Ланселет едно по-хубаво лице?“ Гуенхвифар виждаше колко внимателно го повдига Моргана от постелята, като му дава да пие билкови отвари и разхладителни напитки. Нея самата никак не я биваше да се грижи за болни. Чувстваше се глупава и несръчна, докато Моргана не спираше да говори, да се смее и да го забавлява.
Мракът падаше бързо. Най-сетне Моргана стана и каза:
— Вече е толкова тъмно, че не виждам струните на арфата, пък и съм пресипнала така, че грача като гарван. Спирам да пея. Трябва да си изпиеш лекарството, Ланселет, а аз ще ти изпратя прислужника, да те приготви за лягане…
Ланселет взе чашата от ръката й с крива усмивка.
— Твоите питиета наистина разхлаждат, братовчедке, но вкусът им…
— Хайде, хайде, пий — засмя се Моргана. — Артур те е поставил под мое разпореждане, докато си болен.
— Да, и ти несъмнено ще ме напердашиш и ще ме оставиш де си легна без вечеря, ако откажа да изпия това. Ако пък си изпия лекарствата като добро момче ще получа меден сладкиш и целувчица за лека нощ.
Моргана отново се разсмя тихичко.
— Меден сладкиш все още не мога да разреша, но можеш да си изядеш вкусната овесена каша. А като си изпиеш лекарството, ще си получиш целувчицата за лека нощ и обещание да ти изпека меден сладкиш веднага, щом оздравееш.
— Да, мамо — сбръчка нос Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че по някаква причина шегата не се понрави на Моргана. Когато Ланселет пресуши чашата, тя се наведе и го целуна леко по челото. Сетне придърпа завивките чак до брадичката му, също както майка завива детето си в люлката.
— Ето, сега бъди добро дете и заспивай — допълни тя със смях, но смехът й прозвуча горчиво. После си тръгна.
Гуенхвифар отиде по-близо до леглото на Ланселет и каза:
— Тя е права, мили. Трябва да спиш.
— Моргана вечно е права, чак ми омръзва — отвърна Ланселет. — Ела и поседни до мен, любов моя…
Ланселет много рядко се осмеляваше да говори така с нея. Гуенхвифар седна на леглото и го остави да държи ръката й. След време той я притечи към себе си и започна да я целува; тя се отпусна на ръба на леглото и се остави на целувките му, докато той не въздъхна уморено и не се отдръпна. Не възрази, когато и тя се отдръпна от него, но след малко каза:
— Не можем да продължаваме така, любов моя. Трябва да ме оставиш да си тръгна оттук.
— И къде ще отидеш? Може би да преследваш любимия дракон на крал Пелинор? Какво би правил тогава горкият старец през свободното си време? Това е любимото му занимание — Гуенхвифар се опитваше да придаде шеговит тон на разговора, но сърцето й се късаше от болка.
Той взе отново ръцете й в своите и я дръпна да легне до него.
— Тук няма място за шеги, Гуен — ти знаеш, и аз знам, и Бог да ни е на помощ, но мисля, че Артур също знае — никога не съм обичал друга жена, освен теб, и никога няма да обикна друга. Обичам те от първия миг, когато те видях в бащиния ти дворец. Затова, ако искам да остана верен на своя крал и приятел, трябва да напусна двора и никога повече да не те видя…
Гуенхвифар започна:
— Щом смяташ, че трябва да си отидеш, аз няма да те задържам…
— Да, ще си тръгна, както съм тръгвал безброй пъти досега — избухна Ланселет. — Всеки път, когато потегляхме на бой, се надявах да падна убит от някой саксонец, та да не трябва да страдам отново от безнадеждната си любов. Да ми прости Бог, но понякога се улавях, че мразя своя крал, комуто съм се клел в обич и вярност. Тогава си казвах, че никоя жена не бива да разруши приятелството ни, и си обещавах занапред да мисля за теб само като за съпруга на краля. Но сега в страната цари мир и аз трябва ден след ден да се измъчвам, като те гледам на трона до него, и ме преследват мисли как лежиш до него в постелята — доволна и щастлива съпруга…